Чтение онлайн

— Какво да обсъждаме? — Ник не скри раздразнението си. — Нали вече си взела решение? Налагало се е да решиш нещо и си го сторила, без дори да ти хрумне да поговориш първо с мен. За какво да говорим тогава?

— Става въпрос за моята кариера. Затова аз взимам решението — отвърна тя хладно. — Бихме оправили нещата, стига да подходиш разумно.

— Излиза още, че съм и неразумен — сряза я той и хвърли фланелките в куфара. Обърна се и за пръв път я погледна. — Я да чуя, Мередит: какво да оправяме? Какво е останало помежду ни?

— Бихме могли да продължим да сме заедно и…

— През уикендите, така ли? — В тона му се долавяше откровено презрение. — Според мен няма да имаме време да бъдем заедно. Ти ще си в Ню Йорк по цяла седмица, а аз през повечето уикенди ще снимам, така че какъв е смисълът?

— Защо например да не прескачаш до Ню Йорк? Колежка от Ай Би Ес ми спомена за апартамент, който може да се наеме от неин познат — обясни Мередит. — А и аз ще отскачам на терените, където снимаш…

— Най-добре да престанем да се навиваме — прекъсна я той суховато. — Обичам те, Мередит, но не желая непълноценна връзка. До гуша ми е дошло от това: тъкмо обикнеш някого и един ден той просто си тръгва и не се връща!

Тя го изгледа, сякаш я е зашлевил. Досещаше се, че намеква за смъртта на баща си, и понеже знаеше какво изпитва Ник в този момент, съобрази, че ако остане при него, вероятно нещата никога няма да се променят. Помежду им винаги ще има клин.

— Сега ли тръгваш?

— Няма защо да отлагам.

Тя изправи рамене.

— Няма да съм тук, когато се върнеш.

Той застина на място, но не се обърна.

— Както решиш — отвърна с равен тон.

Мередит не промълви и дума. Отиде до площадката на стълбището и го видя как се отдалечава. Едва когато чу входната врата да се затръшва, заплака.

— Обаждай се. — Кей стоеше на прага на малкия кабинет и я наблюдаваше как опакова личните си вещи в кашон. — Отбивай се да се видим, когато си тук, става ли?

— Непременно — обеща Мередит. — А и ти ще ми се обаждаш, когато си в Ню Йорк, нали?

— Да, разбира се. — Кей свъси вежди, всъщност трудно се сдържаше да не се разплаче. — Едва ли някога обаче ще се озова в Ню Йорк.

Мередит си наложи да се усмихне. Старата й приятелка и довереница определено щеше да й липсва.

— Имаш възможност да отделиш време през отпуските — напомни й тя.

— Да, да… — промълви Кей скептично.

Мередит взе от бюрото снимката на Ник в рамка и я загледа.

— Сигурно е редно да я разкарам — обяви тя, но я постави в кашона.

— Ще боли… Поне известно време — сподели Кей. — Но чуй някой, минал по този път: времето наистина е голям лечител.

— Никога не съм допускала, че историята ни ще приключи по този начин — отрони Мередит тихо, като че на себе си.

— Никой от нас не го вярва, когато се стигне дотам — философстваше Кей. — Всеки път си въобразяваме, че мъжът до нас е завинаги. Но ти… Всяка жена като теб ще си намери нов мъж за нула време.

Мередит поклати глава.

— Не — промълви тя замислено. — Ще трябва да мине много, много време.

Мередит отнасяше куфарите долу, за да ги постави до подредените вече сакове. Спря за момент да огледа всекидневната и се запита дали не е забравила нещо. Още от сутринта компанията за въздушен превоз на багаж взе определени вещи. Беше продала колата си, а наетата под наем щеше да остави на летището. Закри и банковите си сметки, съобщи в пощата за промяна на адреса. Да, всичко е уредено, помисли си тя изненадана. Сякаш се разтрогваше бизнес партньорство. Всичко се свеждаше до това, кое на кого принадлежи.

Прекоси помещението и вдигна поглед към портрета на Елизабет и Дейвид. Щеше й се да го вземе със себе си, но не беше сигурна доколко е редно.

А защо не, внезапно се запита тя. Ник ми го подари — следователно е мой! Поколеба се само за миг. После свали картината от стената и я отнесе до вратата. В никакъв случай няма да посмее да си го поиска обратно, помисли си тя.

Затършува из чантата, за да открие ключовете. Внимателно освободи ключовете за къщата от голямата златна халка и ги остави в адресиран до Ник плик. Последното ми „довиждане“ — помисли си тя.

Независимо от проблемите им, независимо от натрупалата се помежду им горчивина, напускането на тази къща — и на Ник — се оказа болезнено.

Сякаш приключваше с една страница от живота си и започваше нова, без да знае какво точно ще съдържа. Сега, хвърляйки последен поглед към стаята, се запита защо се оказва толкова болезнено да скъса с някого, макар да й е ясно, че е изключено да продължи живота си с него.

Вярно е, мина й през ума. Част от живота й приключи…

Атина, декември, 1981 година

— Колко време ми остава, Перикъл? — попита Константин Киракис, закопчавайки ризата си. — И не ме щади. Изключително важно е да знам, особено сега. Толкова много има да се свърши, и ако разполагам с малко време…

— Шест месеца — отвърна Караманлис мрачно. — Най-много шест месеца. Не е изключено и по-малко. Дори е по-вероятно да е по-малко.

— Даже при цялата ми мобилизация? — Киракис изгледа лекаря изпитателно. — Много е важно. Трябва да си напълно откровен с мен.

Караманлис поклати глава.

— Тези работи не се предсказват. Няма гаранции, става ли дума за рак — отвърна той искрено. — Константин, когато раковите клетки започнат да се разсейват, обикновено го правят по лимфен път. Имат свойството да атакуват първо жизненоважните органи — сърце, дробове, бъбреци, мозък…

Киракис се намръщи.

— Искаш да ми кажеш, че накрая няма да контролирам нещата ли?

— Не съм в състояние да дам никакви гаранции — отвърна Караманлис. — Не е изключено да се нуждаеш от химиотерапия или от кобалтово лечение.

Киракис го изгледа втренчено.

— Чрез тези терапии ще спечеля ли време?

— Месец-два или малко повече — отвърна лекарят тихо. — Ракът е твърде напреднал. Ако го бяхме открили по-рано…

— Няма смисъл да гадаем какво е щяло да бъде — прекъсна го Киракис мрачно. — Нищо не може да се направи, за да спре процесът или дори да се забави, ясно ми е. Сега ми предстои единствено да подготвя Александър да поеме цялостния контрол върху корпорацията.

— Възнамеряваш да споделиш с Александър състоянието си…