Чтение онлайн

— Не е точно така — възрази Мередит. — Том Райън беше изключително богат. Ако е оставил съпругата си в институт за душевно болни, ще е нещо представително и от най-добрите. Това значително стеснява мащабите.

— Щом е искал да я защити, да я скрие от журналистите, сигурно е бил предпазлив — разсъждаваше Александър. — Човек първо ще я потърси в елитните болници.

— Не и ако са я смятали за мъртва — напомни му Мередит.

— Ако хипотезата ти е вярна, най-голяма е вероятността да я е настанил в някоя частна швейцарска клиника — подхвърли той. — Дори да се свържеш с тях, съмнявам се, че ще ти дадат информация. Обикновено не говорят за пациентите си. А ако тя въобще не е в болница? За човек с пари е лесно да купи вила, където да я настани с квалифициран персонал да се грижи за нея.

Мередит поклати глава.

— Не ми се вярва Том да е постъпил така. Положително й е осигурил възможно най-добрите грижи. Познавах го, скъпи. Човекът бе готов да брани тайната си на всяка цена. Не би рискувал. Особено когато е ставало въпрос за нея.

Александър помълча няколко минути.

— Йоанина сякаш е прокълната земя — обади се той по някое време.

Тя го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Поколеба се за миг, но сподели:

— Като дете, почти на годините на малкия Райън, нашите ме завели в Йоанина. Баща ми имал някаква работа там. Тогава за пръв и единствен път съм ходил там. Станала някаква злополука. Бил съм наранен и за малко да умра.

— Какво се е случило? — попита Мередит озадачена.

Александър свъси вежди.

— Там е работата, че не знам — отвърна той. — Бил съм много малък. Нямам спомен от злополуката, а родителите ми никога не говореха за нея. Поне не пред мен.

— Тогава как си разбрал?

— Един път чух мама да говори с Хелена. Строго я предупреждаваше никога да не ми казва колко сериозна травма ми е причинило преживяното. Лекарите от атинската болница „Кифисия“ смятали, че на подсъзнателно ниво съм го изтрил от паметта си. И сигурно е така, защото до ден-днешен не знам какво е станало. Като дете, а и по-късно, имах ужасни кошмари. Винаги съм смятал, че са свързани със злополука, макар да нямам никакъв спомен за такава. Виждах образи от друга епоха и изпитвах ужасното чувство, че съм погребан жив. Някога се чувствах страшно напрегнат в асансьори и затворени пространства, но с годините се научих да го преодолявам.

Мередит го погали по ръката.

— Защо никога не си ми говорил за това? — попита тя нежно.

Той свъси вежди.

— Досега не съм го споменавал пред никого. Никога не ми е било лесно да говоря за тези неща. Не обичам тъмните петна в мозъка си, въпросите без отговори; трудно ми е да призная, че съм загубил пет години от живота си. Нямам никакъв спомен какво ми се е случило в Йоанина, нито какъв е бил животът ми преди това.

— Мнозина не си спомнят толкова назад — успокои го Мередит. — Бил си малък…

— Повечето си спомнят нещо: човек, място, любима играчка — прекъсна я Александър. — А аз не помня нищо. Не е нормално.

— Каза, че си чул майка ти да говори за това с Хелена сети се Мередит. — Тя знае ли?

Александър поклати глава.

— Стана моя гувернантка, когато бях на седем — близо две години по-късно. Мама я предупреди да не ми казва, а ако желае да продължи да работи за тях, никога да не го споменава пред баща ми.

— Защо не? — попита Мередит.

Александър отново поклати глава.

— Ако са били на ръба отново да загубят дете, за тях, предполагам, е било голяма травма. Дамян вече е бил мъртъв, а мама е имала зад гърба си няколко спонтанни аборта. Бях единственото дете, което щяха да имат. Мама не можела да рискува с нова бременност. А що се отнася до баща ми — бил съм не само последният му шанс да е баща, но и единствената му надежда да има наследник за империята Киракис.

— Разбирам защо си бил толкова скъп на родителите си — отбеляза Мередит разнежена.

— Да. Тъжно е мъж и жена да искат деца толкова силно като тях, а да се налага да се примирят, че няма да имат повече. — Ръката му се плъзна по плоския й корем. — Лично аз желая голямо семейство.

— Просто искаш да ме видиш дебела — пошегува се тя.

— Не дебела, а пищна. — Целуна я нежно. — Смятам, че ще бъдеш още по-красива.

Устните му докоснаха шията й, докато сваляше нощницата й.

Мередит го обгърна през врата, когато двамата легнаха върху възглавниците. Сети се какво казваше Кейси понякога: „Най-висшият израз на любовта на една жена е да дари любимия си с дете.“ Мередит искаше дете от Александър.

— Налага ли се да заминеш за Турция? — прошепна тя. — Ще ми се да не заминаваш…

— Ще се върна при първа възможност — обеща той, отметна нощницата й настрана и покри тялото й със своето. — При първа възможност…

Истанбул

— В югоизточна Азия има доста размирици, Александър — отбеляза Кафир мрачно. — Опасявам се, че няма да се размине без политическа революция.

Всяка дума на Кафир поразяваше Александър като удар с чук.

— И как точно ще се отрази това на сондажите ни във водите край Ява? — попита той.

Говореше тихо. Седеше до прозореца и гледаше към минаретата в далечината. Кафир свъси вежди.

— Обектите, сегашна собственост на корпорацията, ще бъдат национализирани. Без съмнение ще стане така.

Александър го изгледа.

— Значи ще ги загубим — промълви той бавно. — Какво ме съветваш да предприема?

Кафир сви рамене.

— Решението трябва да вземеш ти, но е добре сега да продаваш, да спасиш каквото е възможно — изрази мнението си той.

— Да спася… — Александър свъси вежди. Сондажите бяха едно от първите му начинания, когато пое ръководството на корпорацията. Затова му лежаха така на сърцето. — Ще помисля — обяви той накрая.

Кафир стисна зъби.

— Не чакай прекалено дълго — предупреди той.

— Ще те потърся отново — обеща Александър. — Имаш там хора, на които може да се разчита, нали?

Турчинът кимна.

— Човек в Джакарта. Англичанин. Имам му пълно доверие.

— Проверил ли си го?

— Естествено — отвърна без колебание Кафир. — Не рискуваме ненужно. Баща ти ми даде този урок преди години.

Александър се насили да усмихне.

— Не съм изненадан. Татко винаги се е впечатлявал от твоята изпълнителност.

— Баща ти беше чудесен човек, Александър.

— Да, да. — Александър седна на ръба на бюрото на Кафир. — Искам да поддържаш контакт с твоя човек в Джакарта. А също и с мен. Всяко ново развитие да ми се докладва веднага, независимо кое време на деня или нощта е. Ясно ли е?

— Напълно — увери го Кафир.

— Чудесно. Ще се чуем. — Стисна ръката на турчина. — Не ме разочаровай.

Тонът му бе непринуден, но в тъмните очи имаше предупреждение, което свари турчина неподготвен.