Чтение онлайн

— Не знам — промърмори Кинг. — Може да се окажем въвлечени във война за престиж и влияние, а такива съм виждал неведнъж, докато бях в службите. Същински кошмар.

Мишел шеговито го щипна по ръката.

— Стига де, какво толкова може да ни се случи?

— Например онзи смахнат да ни убие! Обзалагам се, че няма да ти хареса.

Мишел погледна Уилямс и намигна.

— Приемам.

Полицейският шеф нервно се озърна към Кинг.

— Шон?

Дълго мълчание.

— Добре де — промърмори най-сетне Кинг.

— Чудесно — възкликна с облекчение Уилямс. С няколко официални изречения обяви двамата за свои помощници, извади от джоба си две сребърни значки и им ги връчи. — Е, вече сте пълноправни служители на закона. А сега вижте това.

Той измъкна отнякъде лист хартия и им го подаде. Двамата зачетоха едновременно.

— Писмото от убиеца на Боби, имитатора на Мери Мартин Спек, който държи да знаем, че не е имитатор — каза Мишел, като надигна за миг глава.

Кинг четеше на глас:

— Още един си отиде. Стават петима. Този път беше едра риба, но идват и други. И да знаете, не съм Мери, не чакайте да откриете Флорънс Найтингейл. Перото си беше най-обикновено, просто символ за това с каква категория противници си имам работа! До скоро. Подпис: Не съм ММС.

Той замислено вдигна очи.

— Имаше ли емблема на „Зодиак“ върху плика с писмото?

— Не, беше чист. Също като писмата за Кани — Пембрук и Хинсън. Вече го проверихме за отпечатъци и други следи. Нищо.

— Писмото казва, че Батъл е жертва номер пет — промърмори Кинг.

— Е, той наистина е пети, Шон — отговори Уилямс.

— Но в писмото за Пембрук — Кани се споменаваше смъртта само на едно хлапе. Ако го приемем буквално, би означавало, че Батъл е жертва номер четири. Несъответствие, което засега си остава необяснимо.

Уилямс се плесна с длан по бедрото.

— Виждаш ли защо ви искам на моя страна? Вие имате нюх и интуиция.

— Всичките ни предположения може да се окажат напълно погрешни — възрази Кинг.

— Или съвсем точни — отвърна Уилямс. — И още нещо, което трябва да знаете. Хинсън имаше златна гривничка на крака. Не я открихме нито на трупа, нито в къщата.

— Може би онзи тип събира сувенири — каза Мишел. — Трофеи от жертвите.

— Може би. Липсваше ли нещо от Боби Батъл?

— Нищо, доколкото знаем. — Уилямс се втренчи в Кинг. — И тъй, какъв ще е следващият ви ход?

Кинг се замисли. Накрая каза:

— Време е да изясним веднъж завинаги дали има връзка между убийствата.

— Вече знаем, че всички са жертви на един и същ убиец — каза Уилямс.

— Не, не знаем — рязко отвърна Кинг. — Така или иначе, не това имах предвид. Трябва да открием дали съществува нещо общо между жертвите, дали не са някак свързани помежду си.

— Но при серийните убийства няма подобна връзка — възрази Уилямс.

— Този случай може да се окаже изключение от правилото — каза Кинг. — И докато разследваме, ще трябва да се върнем в леговището на лъва.

— Леговището на лъва — повтори Мишел. — Какво имаш предвид?

— Ще трябва пак да се срещнем със семейство Батъл — отговори Кинг.

— Бих предпочела да застана отново срещу Присила Оксли. И да знаеш, че ако тая жена още веднъж ме нарече фльорца или маце, играта ще загрубее.

След като Уилямс излезе, Мишел попита Кинг:

— И какво всъщност очакваме да открием при посещението си у семейство Батъл?

— С малко късмет — отговор на твоя въпрос защо Реми не си носи халката. А също и какво е имало в тайното чекмедже на Боби.

— Но тези неща са свързани с обира, не с убийствата.

— Вярно, само че Боби може да е бил убит тъкмо заради съдържанието на чекмеджето. Дори убиецът да е друг, трябва да го открием.

— Но ако го е отровил някой от семейството, когато отидем там, в даден момент ще се изправим срещу самия престъпник.

— И колкото по-скоро го разобличим, толкова по-добре.

— Добре, ако е някой от тях, на кого би заложил? Еди беше с нас, тъй че кого избираш: желязната съпруга, разпуснатата щерка или снахата със змийски език?

— Засега се въздържам от преценка. Но ако смъртта на Батъл се окаже просто имитация със съвсем отделен мотив, това няма да ни доближи до престъпника, който вече е убил четирима и не възнамерява да спре.

— Значи очакваш още жертви?

— Кой знае? — Кинг я потупа по рамото. — Просто бъди предпазлива.

— Знаеш, че умея да се грижа за себе си, Шон.

— Не това имах предвид. Навъртай се наблизо, за да пазиш мен.

Убийството на Боби Батъл завладя първите страници на цялата областна преса. Заглавията ставаха още по-сензационни от факта, че смъртта му се приписваше на серийния убиец. За пресата и широката общественост оставаше тайна само кражбата на дребни предмети от жертвите и течното съдържание на писмата.

Гражданите на Райтсбърг се укриваха зад заключени врати, почистваха оръжията си, монтираха аларми и гледаха втренчено всеки непознат. Израженията им говореха красноречиво: щом човек като Боби Батъл може да бъде убит насред болница, пълна с народ, значи никой не е в безопасност.

И бяха напълно прави.

Пещерата се намираше далеч сред заоблените хълмове на изток от Райтсбърг в посока към Шарлотсвил. Входът й бе прикрит от паднали борове и дебели завеси бръшлян; не се виждаше и следа от пътека към нея. Отворът в скалата можеше спокойно да приюти няколко семейства черни мечки, както се бе случвало неведнъж в миналото. Сега обаче имаше само един обитател — двукрак, но не по-малко свиреп хищник.

Той седеше замислен до грубо скованата маса в средата на пещерата. По нея се трупаха запаси за дълъг престой. Единственото осветление идваше от електрически фенер. Мъжът държеше качулката, която бе носил по време на четири убийства. Леко опипа с пръсти материята. Екзекутор — това беше той, ни повече, ни по-малко. Но екзекуторите изпълняват само справедливи присъди.

Сведе очи към вестника. От страницата го гледаше зърнеста снимка на Робърт Батъл, направена преди години. Заглавието гласеше: Милионерът Робърт Е. Лий Батъл, бизнесмен и филантроп, убит в болница. Полицията подозира сериен убиец.

Сериен убиец! Тези две думи кънтяха в главата му, докато накрая мъжът не издържа, смачка вестника и го захвърли. После яростно грабна фенера и го запокити срещу стената. Настана мрак. Той скочи и затича из пещерата, като се блъскаше в разни предмети, падаше, ставаше и удряше с коравите си юмруци по пръста и скалата, докато ръцете му изтръпнаха. Най-сетне рухна изтощен на студения каменен под.