Чтение онлайн

— Нима библиотеката е лабиринт?

— Hunc mundum tipice laberinthus denotat ile — изрече замислен старецът. — Intranti largus, redeunti sed nimis artus. 124 Библиотеката е един голям лабиринт, знак за това, че и светът е лабиринт. Влизаш, а не знаеш дали ще излезеш. Не бива да се минава отвъд Херкулесовите стълбове… 125

— Значи не знаете как може да се влезе в библиотеката, след като бъдат затворени вратите на Зданието.

— Ами — засмя се старецът. — Мнозина знаят. Минаваш през костницата. Можеш да минеш през костницата, но не ще пожелаеш да минеш през костницата. Мъртвите монаси бдят.

— Значи бдят мъртвите монаси, а не тия, дето обикалят нощем със светилник из библиотеката, така ли?

— Със светилник ли? — Старецът се изненада. — Никога не съм чувал такова нещо. Мъртвите монаси са в костницата, костите се спускат постепенно от гробището и се събират там, за да пазят входа. Виждал ли си олтара на параклиса, откъдето се влиза в костницата?

— Третия вдясно след напречния кораб, нали?

— Третият? Може би. На камъка на неговия олтар са изваяни безброй скелети. Пъхаш пръсти в очите на четвъртия череп вдясно… и си в костницата. Но не ходи там, аз никога не съм ходил. Абатът не разрешава.

— А звярът? Къде сте виждали звяра?

— Звяра ли? Аха, Антихриста… Той ще дойде, хилядолетието изтече, чакаме го…

— Но хилядолетието е изтекло преди триста години и той не дойде…

— Антихристът няма да дойде, след като изтекат хилядата години. След тия хиляда години започва царството на праведните, после ще дойде Антихристът да обърка праведните и после ще стане последната битка…

— Но праведните ще царуват хиляда години — рече Уилям. — Или пък са царували от смъртта на Христос до края на първото хилядолетие, значи Антихристът е трябвало да дойде тогава; или пък тяхното царство още не е дошло и пришествието на Антихриста е далече.

— Хилядолетието не се изчислява от смъртта на Христос, а от Константиновия дар 126 . Сега са хиляда години…

— Значи царството на праведните свършва?

— Не знам, нищо не знам… Изморен съм. Трудно е да изчислявам. Беатус от Лиебана 127 е правил тия изчисления, питай Хорхе, той е млад и помни… Но времената са назрели. Не си ли чул седемте тръби?

— Защо седемте тръби?

— Не чу ли как е загинал другият младеж, миниатюристът? Първият ангел затръби и се появиха град и огън, смесени с кръв. Затръби и вторият ангел и третата част от морето стана кръв… Нали второто момче умря в морето от кръв? Внимавайте за третата тръба! Ще умре третата част от тварите, които живеят в морето. Бог ни наказва. Светът около манастира е заразен от ереста, казаха ми, че на трона в Рим се е възкачил покварен папа, който използва причастията, за да върши магии и да храни с тях своите мурени…

А при нас някой е нарушил забраната, счупил е печатите на лабиринта…

— Кой ви каза?

— Чух, всички приказват, че грехът се е промъкнал в манастира. Имаш ли бакла?

Въпросът бе зададен на мен. Изненадах се.

— Не, нямам — смънках аз.

— Следващия път ми донеси. Слагам зърната в устата, нали я виждаш клетата ми беззъба уста, държа ги, докато омекнат. Така се отделя повече слюнка, а тя е вода, извор на живот. Нали утре ще ми донесеш?

— Утре ще ви донеса — отвърнах аз. Но той беше задрямал. Оставихме го и тръгнахме към трапезарията.

— Какво мислите за това, дето ни каза? — запитах моя учител.

— Осенен е от Божията лудост на столетниците. Трудно е да отсееш истината от лъжата в това, което чухме. Но мисля, че ни каза как можем да влезем в Зданието. Видях параклиса, откъдето снощи се появи Малахий. Там наистина има каменен олтар, а в основата му са изваяни черепи; тази вечер ще опитаме.

Когато двамата влизат в Зданието, натъкват се на тайнствен посетител, намират тайно послание с магически знаци, а една току-що намерена книга — която по-нататък ще бъде търсена в още много глави — изчезва; друго, не по-малко важно събитие е открадването на скъпоценните очила на Уилям

Вечерята премина в потиснато настроение, мълчаливо. От момента, в който бяха открили трупа на Венанций, бяха изминали малко повече от дванайсет часа. Всички поглеждаха изпод вежди празното му място на масата. А когато дойде време за повечерие, шествието, което тръгна към хора, приличаше на погребална процесия. Взехме участие в службата; бяхме застанали в кораба и наблюдавахме третия параклис. Църквата бе слабо осветена, затова, когато видяхме как Малахий изникна от мрака, за да стигне до своя трон, не можахме да разберем откъде идва. За всеки случай се оттеглихме на тъмно място — скрихме се в страничния кораб, та никой да не забележи, че след като службата приключи, ще останем. Под расото си бях скрил светилника, който успях да взема от кухнята по време на вечерята. Щяхме да го запалим от големия бронзов триножник, където през цялата нощ гореше огън. Имах и нов фитил, и много зехтин. Можехме да си светим дълго време.

Бях твърде възбуден от това, което се канехме да сторим, та не обръщах внимание на службата, която приключи почти незабелязано за мен. Монасите нахлузиха качулките над лицата си и потеглиха бавно един след друг към своите килии. Църквата опустя, осветена от припламващия огън в триножника.

— Хайде — подкани ме Уилям, — на работа.

Доближихме се до третия параклис. Долната част на олтара наистина приличаше на костница: в чудесно изваяния барелеф върху купчина пищяли бяха струпани черепи с дълбоки очни кухини и вдъхваха уплаха у този, който ги погледнеше. Уилям повтори шепнешком това, което чу от Алинардо (четвъртият череп вдясно, натисни в очните кухини). Пъхна пръсти в очните кухини на това лице без плът и веднага се разнесе дрезгаво изскърцване. Олтарът се раздвижи и се завъртя около някаква невидима ос, а пред нас се откри потънал в мрак отвор. Вдигнах високо светилника, видяхме влажни стъпала. Преди да слезем, обсъдихме дали трябва да затворим вратата след себе си.

— По-добре не — рече Уилям, — не знаем дали после ще съумеем да я отворим. А колкото до опасността да бъдем разкрити, ако някой дойдеше по това време, използвайки същия механизъм, той щеше да го стори, защото знаеше как да влезе и затворената врата нямаше да го спре.

Слязохме десетина и повече стъпала и тръгнахме по някакъв коридор, от двете страни на който бяха издълбани хоризонтални ниши, подобни на тия, които по-късно имах случай да видя в много катакомби. За пръв път влизах в костница и ми стана много страшно. Костите на монасите бяха събирани тук в продължение на векове; след като са били изравяни, са били струпвани в нишите, без да са правени опити да бъдат сглобени отново така, както са лежали в гробовете. В някои ниши имаше само дребни кости, в други само черепи — наредени почти на пирамиди, та да не падат един връз друг; зрелище, всяващо истински ужас, особено с тия светлини и сенки, дето се редуваха, като минавахме със запаления светилник. В една ниша зърнах само ръце, много ръце, сплетени завинаги една в друга — истинско валмо от мъртви кости. И когато за миг усетих, че в това средище на мъртъвци има някаква живинка, когато нещо изцвърча и се шмугна в мрака, не можах да се сдържа и извиках.

— Мишки са — успокои ме Уилям.

— Какво търсят тук мишки?

— И те минават оттук, също като нас, тъй като костницата води към Зданието, значи и към кухнята. И към книгите в библиотеката. Сега ще разбереш защо лицето на Малахий изглежда толкова строго. Службата му го задължава да минава оттук два пъти на ден — сутрин и вечер. Той наистина няма за какво да се смее.

— Но защо в Евангелието никъде не се споменава, че Христос се е смял? — запитах аз ей така, без повод. — Вярно ли е това, дето твърди Хорхе?