Чтение онлайн

Славата за голямата победа усмири значителна част от изнемогващата Азия. Дотогава всички вярваха, че скитите са непобедими. Тяхното поражение накара народите да признаят, че няма народ, равен по боеспособност на македонския. И саките изпратиха пратеници, които да обещаят, че народът им ще се подчини на Александър. Към това ги беше подбудила не само храбростта на царя, но и снизхождението му към победените скити. Той беше пуснал всички пленници без откуп, за да им докаже, че се сражава с най-силните хора на земята не поради някакъв гняв към тях, а по храброст. Прие благосклонно пратениците на саките и им даде за водач Евксенип, млад мъж, когото беше направил свой приближен заради младостта му. По красота той можеше да се сравнява с Хефестион, но му отстъпваше по мъжественост.

Александър заповяда на Кратер да го следва с по-голямата част от войската, а той се отби в град Мараканда. Спитамен беше узнал за неговото идване и беше избягал в Бактра. Царят измина за четири дена по-голямата част от пътя и пристигна на мястото, където Менадем беше загубил двете хиляди пехотинци и тристате конници. Заповяда да ги погребат и извърши жертвоприношение по родния им обичай. Кратер, който имаше заповед да го следва с фалангата, вече го беше настигнал. За да понесат загубите от войната еднакво всички, които се бяха отцепили, Александър заповяда да изгарят селата и да избиват всички възрастни.

Областта в по-голямата си част е пустинна. На осемстотин стадия по дължината й се простира степ. Отдясно през значително голяма територия протича река, наричана от населението Политимет 374 . Отначало тече буйно в тясно корито, а след това навлиза в огромна дупка и се скрива под земята. Шумът от водата издава скритото й течение, но почвата под нея не изпарява никаква влага.

Измежду пленниците зогдиани бяха доведени при Александър тридесет стройни и с изключителна сила мъже. Щом разбраха от преводача, че ги водят за изкупителна жертва по заповед на царя, започнаха да пеят някаква песен, изразяваща радост, а и с танцови стъпки и своеобразни движения също да изразяват някаква душевна радост. Царят беше учуден, че с такова мъжество отиват срещу смъртта. Той ги извика и запита коя е причината за голямата им радост пред смъртта. Те отговориха, че ако бяха умрели от ръката на друг, щяха да бъдат печални. Но сега, след като ще бъдат изпратени при дедите си от толкова велик цар, пълководец и победител на всички народи, те, пеейки своите родни песни и веселейки се, празнуват тази почетна смърт, желана от всеки храбър мъж.

Учуден от това величие на духа им, царят каза: „Не желаете ли да останете да живеете, ако ви подаря живота, но вече не като мои врагове?!“ Те отговориха, че никога не са му били неприятели, но поради войната са станали негови врагове. И ако някой би пожелал да ги изпита чрез благосклонност, а не с несправедливост, те не биха му отстъпили по преданост. Запитани с какъв залог желаят да бъдат обвързани във вярност, те отговориха, че животът, който получават, ще бъде този залог и че ще му го отдадат, когато пожелае.

И удържаха на думата си. Защото като се върнаха по домовете си, задържаха в подчинение техния народ. А четирима, взети за телохранители на царя, не отстъпиха по преданост към него на никого от македонците.

Александър остави при зогдианите Певколай с три хиляди пехотинци, повече не бяха необходими, и пристигна в Бактра. Заповяда Бес да бъде отведен в Екбатана, за да се изпълни смъртното му наказание заради убийството на Дарий.

По това време Птоломей и Меланид доведоха като наемници четири хиляди пехотинци и хиляда конници. Дойде от Ликия и Азандър 375 със същия брой пехотинци и петстотин конници. Също толкова вървяха след Асклепиодор 376 от Сирия. Антипатер беше изпратил осем хиляди гърци, между които имаше шестстотин конници.

След като получи тези подкрепления, Александър се зае да премахне последиците от въстанието. Той изби подстрекателите и за четири дена пристигна при река Окс. Понеже влачи тиня, тази река винаги е мътна и негодна за пиене. Войниците започнаха да копаят кладенци. Копаеха твърде дълбоко, но вода не се появи. Неочаквано откриха извор вътре в шатрата на царя. Започнаха да уверяват войниците, че е бликнал изведнъж. Царят също пожела да вярва, че това е дар от боговете.

Преминаха реките Ох 377 и Окс и пристигнаха в град Маргиана 378 . Близо до него Александър избра място за основаване на шест града крепости: два от тях откъм южната му страна, а четири — откъм източната. Разположи ги на близко разстояние един от друг, за да си оказват помощ, когато стане нужда. И шестте града крепости бяха застроени на високи хълмове, сякаш за да служат за юзда на покорените народи, забравили вече своя произход, и да напомнят за тези, над които някога бяха господствували.

Александър усмири и останалите области. Оставаше едно скалисто възвишение, което зогдианецът Ариаман 379 държеше с тридесет хиляди въоръжени. Беше натрупал храни в такова голямо количество, че да му стигнат за около две години. Възвишението беше високо тридесет стадия, обиколката му беше сто и петдесет стадия. Отвсякъде стръмно, то можеше да бъде изкачено само по една съвсем тясна пътечка. Някъде по средата й има пещера, чийто отвор е тесен и тъмен. Навътре постепенно се разширява и в дълбочината й има обширно скривалище. Около пещерата текат поточета, които събират водите си и се спускат по склоновете на възвишението като река.

Царят прецени, че мястото е непристъпно, и отначало беше решил да се оттегли. Но след това го завладя желанието да преодолее природата. Все пак, преди да си опита щастието чрез обсада, изпрати при варварите Кофен 380 — той беше син на Артабан, — за да ги убеди да се предадат. Ариаман, уверен в непристъпността на възвишението, отвърна горделиво и накрая запита дали Александър може да хвърчи.

Известиха на царя отговора. Той се разгневи, извика приятелите си, разказа им за високомерието и насмешките на варварина. И добави, че той още през първата нощ ще докаже на горделивеца, че македонците могат да летят.

Нареди на командирите си всеки да отбере измежду своите войници по триста най-безстрашни младежи, които са свикнали да гонят добитъка по стръмните пътеки в отечеството си.

Доведоха му ги. Бяха силни и смели. Царят ги огледа и каза: „С вас, младежи, мои връстници, превзех укрепленията на непобедими преди градове, пребродих покрити с вечен сняг планини, навлязох в проходите на Киликия, без умора понасях студовете на Скития. Аз съм ви бил за пример, но съм бил свидетел и на вашите подвизи. Възвишението, което виждате, има един вход, който варварите са завардили. Те го охраняват само откъм нашия лагер. Като потърсите старателно, ще намерите път към върха. Природата не е поставила нищо толкова високо, което смелостта да не може да достигне. Като завземем това, пред което другите са се отчайвали, ще имаме в ръцете си Азия. Щом достигнете върха, ще ми дадете знак, като развеете бяло платно. Аз ще привлека вниманието на противника към нас. Този, който пръв изкачи върха, ще получи като награда десет таланта. Един по-малко ще получи този, който стигне след него. По този начин ще бъдат наградени десет души. Сигурен съм, че вие ще се ръководите не толкова от щедростта ми, отколкото от волята ми.“

Младите войници изслушаха царя с такова внимание, че им се струваше, че вече са превзели върха. След като ги разпусна, снабдиха се с железни клинове, които да вмъкват между камъните. Приготвиха и здрави въжета. Царят им нареди да тръгнат по време на втората нощна стража оттам, откъдето подстъпът би се оказал по-малко труден.

Младежите взеха храна само за два дена и въоръжени с ками, копия и мечове, започнаха да се изкачват. Най-напред вървяха, а след това започнаха да се катерят по извънредно стръмен скат. Едни си помагаха, като се залавяха за стърчащите камъни, други се катереха, като правеха примки от въжета, а трети забиваха между камъните клинове и правеха стълби, по които да се изкачват.

Прекараха деня в страх и тежък труд. Пред измъкналите се от едни стръмнини се изпречваха нови, по-стръмни. Струваше им се, че височината се издига все по-високо. А тя наистина беше страшна, и то не само на вид. Които се подхлъзваха, започваха да се търкалят надолу презглава. Това, което претърпя един, стана предупреждение за другите.

Все пак достигнаха върха. Уморени от изтощителния труд, а някои и от получените рани, заспаха веднага и тъй ги завари настъпилата нощ. Налягали върху непроходимата и стръмна скала, спаха до разсъмване, забравили за каквато и да е опасност. Най-после се изправиха и започнаха да оглеждат скалите под тях и около тях, за да открият как неприятелят е разположил главните си сили. Забелязаха дим, който излизаше от пещерата под тях. Разбраха, че това е убежището на врага. Издигнаха на копията си уговорения знак. Стана ясно, че при изкачването са загинали тридесет и двама души.