Чтение онлайн

Стана Неарх и каза, че когато се роди наследник от царска кръв, никой не ще откаже да го признае, но че не е в обичая и характера на македонците да чакат неродения цар и да пренебрегват този, който е вече роден. Каза, че Александър има син, роден от Барзина 507 , и на него трябва да се даде короната.

Речта на Неарх не се хареса на никого. По техния обичай всички продължаваха да шумят и да удрят копията си по щитовете. Работата клонеше към бунт, тъй като Неарх не отстъпваше от своето мнение. Тогава стана Птоломей: „Достойна издънка, разбира се, ще бъде този, който ще заповядва на македонския народ — синът на Роксана или на Барзина. От споменаването на името му само Европа ще се срамува. Той е роден от пленничка. Защо победихме персите? За да им робуваме ли? След като и техните законни царе Дарий и Ксеркс ни нападнаха с хиляди войници и флот и искаха да ни поробят? Предлагам да се събираме около престола на Александър, който е тук, в двореца, и да се съобразяваме със завета му, когато стане нужда. Всички пълководци и военачалници да се подчиняват на това, което ще реши болшинството.“ Едни поддържаха мнението на Птоломей, други — на Пердика. Заговори и Аристон. Той каза, че запитан кому да остави царството, Александър е препоръчал да се избере най-достойният. Според него най-справедливо е да бъде Пердика, комуто той предал пръстена си. Защото на смъртното легло Александър не е бил сам, а след като е огледал всички около него, е решил на кого от приятелите си да го даде. След като е решил върховната власт да се даде на Пердика, те не трябва да се съмняват, че Александър е преценил справедливо.

Всички настояха Пердика да вземе царския пръстен от престола. Той се колебаеше между желанието и стеснението и вярваше, че колкото по-умерено се стреми към това, което очаква, толкова по-настойчиво те ще му го предлагат. Колеба се дълго време как да постъпи. Най-после застана зад тези, които бяха най-близо до престола. Тогава Мелеагър, един от военачалниците, по-смел по дух, раздразнен от колебанието на Пердика, каза: „Дано боговете не позволят съдбата на Александър и наследството на това голямо царство да паднат на тези рамене! Хората не ще го понесат. Не говоря за по-знатните, отколкото е този тук, но въобще за тези, които не трябва да предприемат нищо против волята му. Не е важно дали ще смятате за цар сина на Роксана, когато се роди, или Пердика. Като се предлага за опекун, той ще заграби и властта. Затова на него никой не му се харесва за цар освен този, който още не се е родил. При всеобщото нетърпение напълно законно и даже необходимо е той единствен да изчислява месеците и да предсказва, че ще бъде момче. За него ли се съмнявате дали ще приеме, или ще отстъпи? Вярвайте ми, ако Александър е определил за цар този, мисля, че от всичките му разпореждания не трябва да се изпълни именно това. А защо не тръгнете да разграбвате царската съкровищница? Нали народът вече е наследник на тези богатства?“ Каза това и се измъкна измежду въоръжените. Тези, които му дадоха път, тръгнаха след него, за да разграбят предложената плячка.

Кръгът на въоръжените около Мелеагър вече ставаше голям. Работата отиваше към бунт, когато някой от тълпата, непознат на повечето от македонците, се провикна: „Защо е нужно с оръжие и гражданска война да търсите цар, след като го имате? Вие пренебрегвате Архидей, син на Филип, брат на досегашния наш цар Александър и участник в свещенодействията и церемониите в двореца. Той е единствен наследник. Какво е направил, за да бъде лишен от правата, признати у всички народи? Ако търсите подобен на Александър, никога не ще намерите. А най-близък е той!“

При тези думи като че ли по заповед събралите се най-напред млъкнаха, а след това се развикаха едновременно, че трябва да се извика Архидей 508 и че заслужават смърт тези, които са свикали събранието без него. Тогава, разплакан, Питон започна да говори, че сега най-достоен за съжаление е Александър, излъгал се в предаността и любовта на толкова много войници и граждани. Защото, като мислят само за царското име и неговата памет, не виждат какво ги очаква. Всичко им е като в мъгла. Без колебание започна да приписва пороци на този, комуто щеше да се предаде сега царството. Но това, в което го обвиняваше, предизвика повече озлобление към Питон, отколкото презрение към Архидей. Защото, докато го съжаляваха, сега започнаха да му симпатизират. Развикаха се, че не ще търпят за цар никого другиго освен този, който се е родил с това право. Настояваха да се извика Архидей. Тогава Мелеагър, враждебно настроен към Пердика, въведе тържествено в двореца Архидей. Войниците го нарекоха Филип и го поздравиха за цар.

Това беше гласът на народа. Но мнението на първенците беше друго. Питон се зае да изпълни плана на Пердика. Определи за опекуни на бъдещия син на Роксана Пердика и Леонат, родени от царски род. Предложи също и Кратер и Антипатер да поемат работите в Европа. След това всеки се закле, че ще признава властта на сина на Александър.

Изплашен не без основание от наказание, Мелеагър се беше отделил със своите привърженици. Той повлече след себе си Филип и отново нахлу в двореца. Започна да крещи, че в интерес на държавата ще гласува за законния цар Архидей, син на цар и брат на цар. Нека всички му се доверят.

Нито развълнуваното море, нито морският прилив могат да предизвикат такова голямо вълнение, каквото вдига народът, когато му дадат отново, макар за кратко, свобода. Малко бяха тези, които признаваха властта на току-що избрания Пердика. Повечето бяха за Филип, когото преди презираха. Не оставаха дълго на едно мнение — ту се съгласяваха, ту се отказваха от предложенията си. Накрая склониха в полза на царския син. Архидей напусна събранието, изплашен от авторитета на първенците. Войниците посрещнаха с мълчание неговото излизане, без да се отказват обаче от симпатиите си към него. Сега отново го извикаха. Той облече дрехата на брат си — същата, която беше на престола. Мелеагър облече ризницата и взе оръжието като телохранител на новия цар. Появи се и фалангата. Войниците удряха копията в щитовете, готови да се бият до кръв с тези, които си присвояваха власт, над която нямаха никакво право.

Войниците се радваха, че властта ще остане в същата фамилия, че наследствената власт ще укрепи трона. Защото те бяха свикнали да се подчиняват на това име и се страхуваха да не би да ги управлява какъв да е, а искаха само който е роден, за да управлява. Изплашен, Пердика заповяда да заключат стаята, в която беше трупът на Александър. С него бяха още шестстотин храбри младежи. Присъедини се към него и Птоломей с кохортата на царските телохранители. Но не беше трудно да се строши ключалката от хилядите войници, които останаха навън.

Дори новият цар, заобиколен от войници, начело с Мелеагър нахлу вътре. Пердика извика настрана тези, които желаеха да пазят тялото на Александър. Нахлулите започнаха отдалеч да хвърлят копията си към него. Със свалени шлемове, за да могат да ги разпознаят по-лесно, първенците започнаха да молят младежите, привърженици на Пердика, да се въздържат от бой и да отстъпят пред царя и болшинството. Пръв Пердика сложи оръжие. И другите направиха същото. Но тъй като Мелеагър настояваше да не се отделят от тялото на Александър, те се усъмниха, че търси начин да ги убие. Затова се оттеглиха бързо от другата страна на двореца към река Ефрат.

Многобройна конница от най-отбрани младежи следваше Пердика и Леонат. Пердика се страхуваше, че пехотата няма да го последва и че ще го смятат за отделил се от останалата войска. Затова остана в града.

Мелеагър не преставаше да убеждава царя, че заради претенциите му за власт Пердика трябва да бъде наказан със смърт. Защото, ако не обуздаят страстта му, щял да извърши преврат; че Пердика помни заслугите си пред Александър. Но никой не се доверява на този, от когото се страхува.

Архидей изслушваше това, което му говореше Мелеагър, но не даваше вид, че се съгласява. Мелеагър счете мълчанието за заповед и изпрати от името на царя хора, които да извикат Пердика. Беше им заповядано да го убият, ако се колебае да дойде.

Като научи за идването на царските хора, Пердика, придружен само от шестнадесет младежи от царската кохорта, се изправи пред прага на дома си и като ги нарече оръдия и роби на Мелеагър, така ги изплаши със строгостта на лицето си, че те побягнаха като обезумели. После заповяда да оседлаят конете и с няколко младежи се присъедини към Леонат, за да отблъсне с по-голяма сила нападателите, ако се появят такива.

На другия ден македонците прецениха, че е недостойно Пердика да бъде излаган на смъртна опасност, и решиха с оръжие в ръка да отмъстят на Мелеагър за дързостта му… Той разбра, че ще избухне бунт. Отиде при царя и започна да го моли да даде заповед за залавянето на Пердика. Царят отговори, че би заповядал само по своя преценка, но това, че Пердика е жив, не би трябвало да го смущава. Разтревожен от поведението на конницата, Мелеагър загуби почти три дена в размишления и колебания. Беше изплашен и не беше в състояние да вземе решение, защото и над него надвисна смъртната опасност, която той приготвяше за противника си. А вътре в двореца положението си оставаше същото. Посланици от всички народи идваха да се поклонят пред останките на Александър. Тук бяха и военачалниците. Въоръжената охрана изпълваше коридорите. Голямата скръб беше показател за най-голяма безнадеждност. Подозираха се един друг, никой не се решаваше да се приближи до когото и да било, не се осмеляваха да говорят, всеки се вълнуваше от свои тайни мисли. Сравнявайки новия цар със загубения, изпадаха в още по-голяма загриженост. Къде беше онзи, чиято заповед, чиято воля безпрекословно те изпълняваха? Зовяха го, защото бяха оставени между враждебни и покорени племена и народи, готови при първа възможност да отмъстят за големите кланета, които бяха претърпели. Такива размишления ги терзаеха, когато дойде съобщение, че конниците на Пердика завладели околностите на Вавилон и задържали храните, предназначени за града.

Започна да се чувствува недостиг на храна, а после настъпи истински глад. Останалите в града разбраха, че или трябва да се помирят с Пердика, или да се борят срещу него. Селяните, изплашени от разграбването на къщите и колибите им, бягаха в града, а гражданите, на които храната не достигаше, го напускаха. И на едните, и на другите чуждият дом им се струваше по-сигурен.

Обезпокоени от въстанието, македонците се събраха в двореца на съвет. Решиха да изпратят пратеници при конниците, които да им предложат да сложат край на раздорите. Изпратиха тесалиеца Пазий, Димил от Мегалопол и Перилай. Те предадоха нареждането на царя; върнаха се с такъв отговор: конниците не ще сложат оръжие, ако царят не им предаде инициаторите на раздора. При това съобщение войниците без заповед грабнаха оръжие. Обезпокоен от този смут, Филип каза: „Не е необходимо да се биете. Ще получат награда тези от вас, които първи сложат оръжие. Помнете, че имате работа с граждани. Да им отнемем отведнъж надеждите за помирение значи да ги тласнем към гражданска война, към която те и без това са се устремили. Нека да изпратим нови пратеници и дано да ги склоним. Вярвам, че при още непогребаното тяло на царя ще се съберат всички, за да му се отдаде заслуженото. Що се отнася до мене, предпочитам да върна тази корона, отколкото да потопя гражданите в кръв. Ако няма друга надежда за разбирателство, моля и настоявам: изберете по-достоен!“ Той заплака, свали короната от главата си и като протегна десницата си, в която я държеше, предложи да я вземе този, който се счита по-достоен от него.