Чтение онлайн

Зо, не можеш да промениш миналото.

Не казах, отместих поглед от Хийт и се взрях в това. което допреди малко бе красива и ярка поляна до прекрасно езеро. Този път определено забелязах сенки и фигури, къде-то преди малко имаше само слънчева светлина и пеперуди.

Мракът в тези сенки ме изплаши, но фигурите в него ме привличаха. В мрака проблеснаха очи и успях да разгледам един чифт по-добре. Изведнъж осъзнах, че ги познавам. Напомняха ми на някого...

– Там има някой, когото познавам.

Хийт хвана главата ми с ръце и ме застави да откъсна поглед от сенките и да го погледна.

Не мисля, че е добра идея да се взираш нататък. Трябва просто да се върнеш обратно и да се стегнеш здраво или да направиш някой от твоите супер специални магически номера и да се върнеш в реалния свят. към който принадлежиш.

– Без теб?

– Без мен. Аз съм мъртъв каза той нежно и ме потупа по бузата. На докосване си беше съвсем жив.
– Моето място е тук. Предполагам, че това е само първата стъпка, а после ше се отправя към мястото, към което вече принадлежа. Но ти си жива и гвоего място не е тук.

Издърпах лицето си от ръцете му и заклатих глава като луда толкова рязко, че косата ми се развя.

– Не! Няма да се върна без теб.

Друга сянка привлече погледа ми от мрачната, виеща се мъгла, която ни обграждаше, и съм почти сигурна, че видях отново да проблясват заострени рога. Изведнъж мъглата се вдигна, сянката прие по-човешка форма и занаднича към мен от мрака.

– Познавам те — прошепнах на очите, които изглеждаха досущ като моите, само дето бяха по-възрастни и тъжни, много по-тъжни.

После друга сянка зае нейното място. Нейните очи също срещнаха моите, само че този път не бяха тъжни. Бяха ус-михнати и сини, но това не ги правеше по-малко познати.

Ти...
– прошепнах аз, опитвайки се да се измъкна от ръцете на Хийт, който ме притискаше плътно до тялото си.

– Не гледай. Просто се съвземи и си върви, Зо.

Но аз не можех да не гледам. Изпитвах непреодолимо желание. Забелязах още един чифт познати очи и този път осъзнаването ми даде сили и се отдръпнах от Хийт.

– По дяволите! Хийт. виж там. Това съм аз!

Така беше. Другата „аз“ замръзна на място, когато погледите ни се срещнаха. Изглеждаше на около девет години и мигаше насреща ми в безмълвен ужас.

– Зоуи, погледни ме.
– Хийт ме стисна за раменете толкова силно, че щяха да ми останат синини, и рязко ме обърна към себе си.
– Трябва да се махаш оттук.

– Но това съм аз като дете.

– Мисля, че всички те си ти. Части от теб. Нещо се е случило с душата ти, Зоуи. Трябва да се махаш оттук, за да се оправиш.

Изведнъж се почувствах замаяна и потънах в ръцете му. Не знам как го разбрах, но бях сигурна. Думите, които казах, бяха толкова истина, колкото и смъртта му.

– Не мога да си тръгна, Хийт. Не и преди всички тези части от душата ми да се съединят отново. А просто не знам как да го направя, просто не знам.

Хийт притисна челото си към моето.

– Е, Зоуи, опасявам се, че ще трябва да използваш този досаден майчински глас, с който ми говориш, когато съм прекалил с пиенето, и да им кажеш... де да знам, да спрат с глупостите и да се върнат обратно при теб, където им е мястото.

Той прозвуча толкова като мен самата, че почти ми стана смешно. Почти.

– Но ако събера душата си отново, ще трябва да си тръгна. Чувствам го, Хийт прошепнах.

– Ако не събереш душата си, никога няма да можеш да си тръгнеш, защото ще умреш. Аз също го чувствам, Зоуи.

Вгледах се в топлите му, познати очи:

– Дали ше е толкова лошо? Искам да кажа, това място изглежда доста по-добро, отколкото бъркотията, която ме чака в реалния свят.

– Не, Зоуи.
– Хийт вече звучеше ядосан. Тук никак не е хубаво. Не и за теб.

– Е, може би защото все още съм жива.

Преглътнах тежко и осъзнах, че звучи страховито да го казвам на глас.

– Мисля, че не е само това.

Хийт вече не гледаше към мен. Взираше се в нещо над рамото ми с ококорени очи. Обърнах се. Гърчещите се фигури, които изглеждаха странни и незавършени мои версии, се плъзгаха навън и навътре в мъглата, шепнещи нервно.

И тогава проблесна светлина, която се превърна в чифт огромни, заострени рога, и с ужасен плясък нещо се спусна в същия край на поляната. Тези духове, призраци, непълни парчета от моята душа започнаха да пищят, дикато се пръснаха и изчезнаха.

S3

– Какво се случи току-що?
– попитах Хийт, опитвайки се неуспешно да скрия ужаса, който изпитвах,

Хийт хвана ръката ми и я стисна здраво:

– Не знам. но ще бъда до теб през цялото време. А сега -той прошепна тези думи с глас, изпълнен с напрежение - не гледай назад, просто ела с мен и бягагУ.

Това беше един от малкото случаи, в които не спорих с него. Не го разпитвах. Просто направих точно каквото ми каза. Хванах се здраво за Хийт и побягнах.

– Стиви Рей. това никак не ми се струва добра идея - каза Далас, докато подтичваше след нея.

– Няма да се бавя, обещавам.
– Тя стигна до паркинга и се огледа за колата на Зоуи.
– А, ето къде е. Тя винаги си оставя ключовете вътре, понеже вратите и без това не се заключват.

Стиви Рей мушна главата си в колата и нададе доволен вик, като откри ключовете на таблото.

Сериозно, предпочитам да дойдеш е мен на събранието и да разкажеш на вампирите какво смяташ да правиш, дори да са неща, които не би казала на мен. Послушай ги, дори да си напълно сигурна какво правиш.

– Е, точно там е проблемът. Не съм много убедена какво правя. И, Далас, бъди сигурен, че не бих споделила на група вампири нищо, което не бих казала първо на теб.

Той потърка лицето си с ръце:

– Преди го знаех, но напоследък се държиш доста странно.

Тя сложи ръка на рамото му.

– Просто имам чувството, че има нещо, което мога да направя, за да помогна на Зоуи, но не мога да го направя, докато седя затворена в онази стая с група вампири. Трябва да

съм навън. Стиви Рей разпери ръце и посочи земята около тях.
– Трябва да използвам елемента си, за да помисля. Изглежда, има нещо, което пропускам, но засега не успявам да го осъзная. Искам да използвам земята.