Чтение онлайн

— Откраднали са го?

Монахът кимна.

— Кой има ключ?

— Аз. Единствено аз.

— И гробницата е била заключена?

— Да. Нека ви уверя, господин Пендъргаст, че е напълно невъзможно някой от монасите ни да извърши това престъпление.

— Извинете ме, ако съм скептичен по отношение на твърдението ви.

— Скептицизмът е полезен. — Той го произнесе с особена енергия и Пендъргаст не отговори. — Агозиенът не е вече в манастира. Ако беше, би трябвало да знаем.

— Как?

— За това не бива да се говори. Моля ви, повярвайте ми, господин Пендъргаст — ние щяхмеда знаем. Никой от монасите тук не е отнесъл предмета в собствената си килия.

— Може ли да погледна?

Мъжът кимна.

Пендъргаст се изправи, извади малко фенерче от джоба си, отиде до гробницата и се взря в кръглата ключалка на бравата. След малко той я изследва с увеличително стъкло.

— Бравата е била разбита — каза той и се изправи.

— Извинете. Разбита?

— Отворена без помощта на ключ. — Той погледна монаха. — Насилена всъщност, ако се съди по вида й. Казвате, че никой от монасите не би могъл да го открадне. Имало ли е други посетители в манастира?

— Да — каза монахът със следа от усмивка. — Всъщност, знаем кой го е откраднал.

— О? — възкликна Пендъргаст. — Това прави нещата много по-прости. — Разкажете ми.

— В началото на месец май при нас дойде млад мъж — алпинист. Неговото пристигане беше странно. Дойде от изток — от планините по Непалската граница. Беше почти мъртъв, намираше се в душевна и физическа криза. Беше професионален алпинист, единственият оцелял от експедиция към неизкачваната западна страна на Даулагири. Лавина помела всички останали, но него пощадила. Принудил се да прекоси и да се спусне по северната страна и оттам преминал през Тибетската граница нелегално не по своя вина. Отнело му три седмици вървене и най-накрая, изпълзявайки през ледници и долини, стигнал до нас. Беше на ръба на смъртта. Грижихме се за него, докато оздравя. Американец е — казва се Джордан Амброуз.

— При вас ли учеше?

— Прояви малък интерес към Чонг Ран. Беше странно — определено притежаваше силата на желанието и активността на ума, за да успее, може би в степента, в която всеки западняк, който сме виждали… освен жената. Констанс.

Пендъргаст кимна.

— Откъде знаете, че е бил той?

Монахът не отговори направо.

— Бихме желали да го проследите, да намерите Агозиена и да го върнете обратно в манастира.

Пендъргаст отново кимна.

— Този Джордан Амброуз… как изглеждаше той?

Монахът бръкна в робата си и извади малък, навит на руло пергамент. Развърза връзките, с които беше вързан и го разгъна.

— Нашият художник на танка направи негов портрет по моя молба.

Пендъргаст взе свитъка и го разгледа. Той показваше млад, силен и красив мъж към трийсетте, с дълга руса коса и сини очи; лицето му изразяваше физическа решимост, морална небрежност и висока интелигентност. Беше забележителен портрет, сякаш уловил както външния, така и вътрешния облик на личността.

— Това ще е много полезно — каза Пендъргаст като го завърза отново и го пъхна в джоба си.

— Нуждаете ли се от повече информация, за да намерите Агозиена? — попита монахът.

— Да. Кажете ми какво точно означава Агозиен.

Промяната, която настъпи у монаха, беше поразителна. Лицето му придоби внимателен, почти уплашен израз.

— Не мога — отвърна той с разтреперан глас толкова тихо, че едва се чуваше.

— Неизбежно е. Ако трябва да ви върна това нещо, необходимо е да знам какво представлява.

— Не ме разбрахте. Не мога да ви кажа, защото ние не знаем какво е.

Пендъргаст се намръщи.

— Как е възможно?

— Агозиенът е бил запечатан в дървена кутия още преди да бъде получен за съхранение от нашия манастир преди хиляда години. Никога не сме я отваряли — това е строго забранено. Кутията се е предавала от Ринпоче на Ринпоче винаги запечатана.

— Що за кутия е?

Монахът показа с ръце размерите — приблизително петнайсет на петнайсет на сто и двайсет сантиметра.

— Необикновена форма. Какво според вас може да се сложи в кутия с такава форма?

— Вероятно нещо дълго и тънко. Жезъл или меч. Свитък или навита на руло картина. Серия печати може би, или въжета със свещени възли.

— А какво означава това име: Агозиен?

Монахът се поколеба:

— Мрак.

— Защо отварянето на кутията е било забранено?

— Основателят на манастира, първият Раланг Ринпоче, я получил от един свят човек от изток, от Индия. Светият човек бил изгравирал отстрани на кутията текст, който съдържа предупреждението. Имам тук копие от текста, което ще преведа. — Той извади малък свитък, изписан с тибетски букви, отдалечи го с треперещи ръце от очите си и издекламира:

За да не освободиш дхармата, нечистата сила на злото и болката, и мрака около колелото на мрака, Агозиена не бива да отваряш.

— „Дхармата“ — каза Пендъргаст — се отнася до учението на Буда, нали?

— В този контекст предполага нещо дори по-голямо — целия свят.

— Неясно и тревожно.

— Точно толкова енигматично е и на тибетски. Но използваните думи са много силни. Предупреждението е сериозно, господин Пендъргаст — много сериозно.

Пендъргаст се замисли над думите му.

— Как би могъл един външен човек да разполага с достатъчно информация за тази кутия, за да я открадне? Прекарах преди време цяла година тук и никога не съм чувал за нея.

— Това е голяма загадка. Със сигурност никой от монасите ни не е казал и дума. Страхопочитанието ни пред този предмет е огромно и никога не говорим за него, дори помежду си.

— Този човек, Амброуз, е могъл да загребе скъпоценности на стойност милиони долари само с едната си ръка. Всеки обикновен крадец щеше да вземе първо златото и бижутата.

— Може би — рече монахът след известно мълчание — той не е обикновен крадец. Злато, скъпоценности… Вие говорите за земни богатства. Преходнисъкровища. Агозиенът…

— Да? — подкани го Пендъргаст.

Но старият свещеник просто разпери ръце и отвърна на погледа му с трескави очи.

Черното було на нощта тъкмо бе започнало да се повдига, когато Пендъргаст пое през обкованите в желязо врати на вътрешната манастирска порта. Нататък, отвъд външната стена, се извисяваше грамадата на Анапурна с остри лилави очертания, издигащи се от стопяващия се мрак. Той изчака в покрития с камъни двор, докато един от монасите безмълвно доведе коня му. Мразовитият предутринен въздух беше натежал от роса и уханието на диви рози. Натовари дисагите на гърба на животното, провери седлото и нагласи стремената.