Чтение онлайн

Беше необходим почти час за издигането им до нужната височина. Ерик прекара времето в проверка на оборудването си. Тейгърт просто си седеше кротко на мястото и играеше електронна игра.

Стигнаха десет минути по-рано от разписанието на Ерик, затова самолетът започна да прави лениви осморки във въздуха. Високо над тях съветският сателит нарастваше бързо. За разлика от совалката, която се носеше успоредно на екватора, „юмрукът“ обикаляше земното кълбо от полюс до полюс и кръстосваше всеки квадратен сантиметър от планетата за четиринадесет дни. В момента се намираше над Уайоминг и се движеше към тях с около седем километра в секунда. Това означаваше, че ще стигне над остров Еос след цяла седмица, затова един от сигналите, които Ерик трябваше да изпрати, щеше да промени вектора му. Ако всичко минеше както бе планирано, сателитът щеше да е в обсег за изстрелване на един от волфрамовите прътове след по-малко от осем часа.

— Една минута — чу се гласа на Бътърфилд. — Всички табла са зелени.

— Разбрано. Шестдесет секунди.

Хронометърът на конзолата на Ерик започна да отброява секундите назад. Индикаторът на таблото бе закован на шестстотин и петдесет километра в час.

— Тридесет секунди… десет… пет, четири, три, две, едно. Разделяйте се.

Тейгърт дръпна лоста, който придържеше „Ру“ към самолета-майка. Малкият космически самолет започна да се отдалечава от „Кенгу“ и Тейгърт включи ракетния двигател.

Ерик си помисли, че всичките му сетива са поразени едновременно. Ръмженето на двигателя напомняше на грохота на водопад. Вибрациите на корпуса го принудиха да се хване за подпорите, когато бе тръшнат сякаш от гигантски юмрук назад в седалката си. Стори му се, че някой прокарва шкурка по цялото му тяло. Устата му пресъхна от прилива на адреналин във вените. Той съсредоточи вниманието си върху скоростомера и видя, че приближаваха свръхзвуковата бариера.

Тейгърт насочи носа още по-нагоре и вибрациите се усилиха. Ерик се уплаши, че корпусът ще се разпадне във въздуха. Преминаха свръхзвуковата бариера. Вибрациите намаляха и макар все още да чувстваше тласъка на двигателя, пътуваха по-бързо от гърленото му ръмжене и зловещият звук затихна. Минута след като се включи двигателят, изфучаха с над тридесет хиляди километра. Ерик започна да свиква с полета. Бесните удари на сърцето му затихнаха и той започна да се наслаждава на суровата сила на космическия самолет.

Скоростта стигна почти четири хиляди километра в час и продължаваше да се увеличава. Ерик погледна нагоре и видя как небето потъмнява бързо, докато се носеха из атмосферата. Започнаха да се появяват звезди, отначало бледи, но блясъкът им се засилваше бързо. Никога не беше виждал толкова много. Накрая му се стори, че космосът е съставен от светлина. Помисли си, че ако протегне ръка, може да докосне звездите.

Внезапно индикаторът пред него светна в червено. Не можеше да повярва, че четири минути бяха изминали толкова бързо. Протегна ръка към лаптопа.

— Десет секунди — каза той на честотата на „Орегон“.

Отговорът на Хали се изгуби в силния шум. Висотомерът все още отброяваше светкавично числата. Стигнаха до сто и тридесет километра, когато светлинката светна в жълто, а през последните пет секунди се издигнаха още два километра. Индикаторът светна в зелено в мига, когато постигнаха целта си от сто тридесет и три километра.

Ерик натрака командата на лаптопа, докато двигателят поглъщаше последните си запаси гориво. Внезапно гравитационните сили, които го притискаха към седалката, отслабнаха, а тишината зазвънтя в ушите му. Бяха изпаднали в безтегловност. Беше преживявал подобно нещо на увеселителните влакчета и по време на полети с Тайни Гъндерсън, когато искаха да се позабавляват, но сега бе съвсем различно. В момента се намираха в космоса и не си играеха с гравитацията, а почти бяха вън от обсега й.

Джак Тейгърт активира защитните брони, които повдигнаха крилото. Динамиката на новата конфигурация задържа самолета стабилен и той започна дългото спускане към Монахан, Тексас.

— Как е? — попита пилотът.

— Само секунда.

Тейгърт помисли, че Ерик се чувства зле, и се завъртя да го погледне, но Стоун бе съсредоточен над лаптопа си. Хлапето тъкмо бе преживяло най-вълнуващия полет в живота си, а вече работеше. Тейгърт се възхити на предаността му и си припомни първата си мисия със совалката. Цял час не бе могъл да прави нищо друго освен да гледа вторачено през прозореца.

— Повтори това, Елтън. Край.

— Казах, че получихме потвърждение за птицата. Включи управлението и променя орбитата. Прицелващите компютри са на линия и в момента изпълняват проверка пред изстрелването на оръжията. Поздравления! Успя!

Ерик не знаеше дали да закрещи от радост, или да заплаче. Накрая реши да се задоволи с мисълта, че планът му ще свърши работа. Трябваше да признае способностите на руснаците. Знаеха какво правят с космическата си програма. НАСА държеше на елегантност и финес, а съветските инженери разчитаха на простота и груба сила и строяха за години. Космическата станция „Мир“ остана в орбита два пъти по-дълго, отколкото планираха. И ако не бяха свършили парите, сигурно още щеше да си е там.

— Разбрано. Край.

— Е? — попита Тейгърт.

— Проработи. Сега контролираме руския сателит.

— Не те питах за това. Имах предвид мнението ти за полета.

— Това е най-впечатляващото нещо, което някога съм преживявал — искрено отговори Ерик.

— Знам, че няма как да влезе в „Гинес“, но трябва да ти съобщя, че счупихме рекорда за височина. Планираме да ограничим височината при платените полети, така че този рекорд няма да бъде победен известно време.

Ерик се засмя весело, когато се сети как ще му завиди Марк и как ще впечатли Джани. Но само след миг усмивката застина на устните му и той отново се замисли за съдбата на Макс.

Макс упорито се мъчеше да измисли начин да се измъкне от подземната крепост. Имаше само едно разрешение на въпроса. Късно през нощта бе открил трима пазачи на стълбището, което водеше към гаража, и знаеше, че няма начин да ги излъже. Ковач бе превърнал лицето му в размазана пихтия и пазачите щяха да се изпълнят с подозрения в мига, когато го видеха. Нямаше как да излезе през предната врата, така че трябваше да използва задната.

Той напусна скривалището си в гардероба на луксозния апартамент и се отправи към помещението с генераторите. Внимаваше да крие лицето си от хората, с които се разминаваше по коридорите. Зави зад ъгъла към стаята с турбините, осигуряващи електричеството на бункера. Веднага забеляза, че Ковач бе оставил охрана и там. Пазачът, хлапе на около двайсет в синя униформа в полицейски стил и палка в колана, се вторачи в Макс.

— Как си? — попита Макс весело, когато се приближи на около три метра от него. — Да, знам, че лицето ми прилича на хамбургер. Банда фанатични противници на абортите ме нападна оня ден на митинг в Сиатъл. Тъкмо пристигам. Страхотно местенце, а?

— Това район с ограничен достъп. Можеш да останеш само ако имаш значка.

Хлапето удебели гласа си, за да си придаде авторитет, но не изглеждаше особено разтревожено.

— Така ли? Досега получих само тези — отвърна Макс, като извади последните си две шишета вода от джобовете на гащеризона. — Заповядай.

Той метна бутилка на пазача, който я хвана несръчно и го изгледа мрачно. Макс се ухили тъпо и свали капачката от собствената си бутилка. Вдигна я нагоре в тост. Доброто възпитание и жаждата надделяха над дресировката и младежът отвърна на жеста. Вдигна шишето към устните си и наклони глава назад, за да отпие. Макс се хвърли към него като олимпийски спринтьор и заби пръстите на дясната си ръка в меката основа на гърлото.