Чтение онлайн

Скоро пред тях се появиха следи от обитаване. Сери и Аний се промъкнаха напред и забелязаха обикновени колиби и огради.

— Жилищата на прислугата? — промърмори Аний.

Сери поклати глава.

— Твърде са опърпани. — Изненадваше го паянтовата структура на сградите. Няколко от по-големите като че ли бяха направени от стъкло, но буйната растителност във вътрешността им му подсказа, че са изоставени. Едва когато се промъкнаха достатъчно близо, за да видят какво се крие зад оградите, той разбра къде се намират.

— Ферма.

— Аха. Разбира се. — Аний посочи с пръст. — Онова там овощна градина ли е?

Той погледна и кимна, забелязвайки няколко редици с грижливо подрязани дървета и лозници. До тях се виждаха малки оградени парчета земя, а почвата бе прорязана с дълбоки бразди, сякаш бе орал някой с гигантски плуг.

— Въпросът е живее ли някой тук? — промърмори той.

Аний се извърна към него.

— Да погледнем отблизо.

Двамата се приближиха, прикривайки се зад дърветата и дългите редици лозя. Колибите бяха подредени от другата страна на посевите. Сери забеляза, че над единия от комините се вие пушек и сърцето му потрепна. Малко по-нататък някаква жена в униформа на прислужница излезе от една от колибите. Той я проследи с поглед как влиза в нещо, което приличаше на кошара за расуци.

— На мен ми изглежда обитаемо — каза Аний. — Ще продължим ли нататък?

Сери кимна. Двамата се изтеглиха в покрайнините на гората, за да се възползват от гъстата растителност и продължиха напред покрай фермата. Той се оказа прав за кошарата с расуци. На края на нивата, близо до колибите, се простираше по-голямо поле, където пасяха енки, ребери и дори няколко големи, тромави горини.

„Недостатъчно, за да нахранят Гилдията — отбеляза той, — но се възползват от всяко късче земя, с което разполагат“.

— Насам — каза Аний, сочейки към последната сграда.

Той погледна и осъзна, че това не е сграда, а няколко стари дървени мебели. Разнородни столове обграждаха дъска, поставена върху няколко пънове. Няколко пейки бяха сковани от парчета дърво и стари бъчви.

— Можем да използваме сламата, за да си направим дюшеци — каза Аний, сочейки към навеса, под който бяха струпани няколко купчини. — Видях как ги правеха на пазара. Трябват ти няколко стари чували, игла и конец.

— Можеш ли да шиеш?

— Не много добре, но все пак имаме нужда от дюшеци, а не от бални рокли.

Сери се засмя.

— Не си се променила, а? Помня, че майка ти не можеше да те накара да облечеш рокля. Мисля, че дори кралят няма да може да те накара да облечеш бална рокля.

— В никакъв случай — отвърна Аний. — Дори да е най-красивият мъж на света.

— Жалко — рече Сери. — Щеше да е хубаво да те видя издокарана. Поне веднъж.

— Достатъчно е да си сменя дрехите. — Аний погледна с присвити очи към колибите. — Чудя се колко хора живеят тук и с какво се обличат. Сигурно с униформи на прислужници. Предполагам, че когато се измъкваме от тунелите, ще е хубаво да изглеждаме като прислужници. — Тя сви устни. — Ще се върна по-късно да ги пошпионирам малко, ако нямаш нищо против.

— Добра идея. Но стой в гората и все още не се опитвай да крадеш нищо — каза Сери. — За това ще се върнем по-късно през нощта.

Потънал в мисли, Денил гледаше през прозорчето на каретата, без да забелязва пейзажа.

Лоркин бе прекарал в дворцовия затвор само три дни, но на него му се струваха много повече. „А на Лоркин сигурно му изглеждат като цяла вечност“. Ашаки Ачати не го беше посетил втори път. Денил не можеше да реши дали да чувства облекчение или съжаление. Всяка среща със сачаканеца щеше да е напрегната и двамата щяха се чувстват неловко заради Лоркин, но компанията на Ачати му липсваше и Денил копнееше за съветите му.

„Колко жалко, че е толкова близък с краля. Защо не се бях сприятелил със сачаканец с някакъв по-неутрален пост. Той щеше да ми каже как най-добре да постъпя в тази ситуация“.

Всъщност имаше ли някакви ашаки, които да са в неутрална политическа позиция? Доколкото бе успял да научи, повечето бяха или верни на краля, или бяха съюзници на ашаките, които при първия удобен случай щяха да се вкопчат в юздите на властта — но едва ли щяха да получат такъв. Позицията на крал Амакира бе сигурна, той бе поддържан от повечето могъщи ашаки.

Когато каретата спря пред двореца, Денил въздъхна. Изчака робът да му отвори вратата, стана и слезе по стълбичката. Приглади мантията си, изпъна гръб и тръгна с решителна крачка към входа.

Никой не го спря. Той се чудеше защо предишния ден никой не го беше спрял, макар да възнамеряваха да го изпратят обратно у дома. Щом се озова в широкия коридор, който водеше към голямата зала, отново един от робите му каза да изчака встрани.

В залата имаше неколцина души. Този път кралят присъстваше. Поне Денил щеше да може да предаде молбата си директно на Амакира. Не че това щеше да му гарантира положителен отговор. Кралят приключи разговора си с двама мъже и покани други трима да се приближат.

Времето минаваше. Пристигнаха още хора. Някои от тях разговаряха с краля скоро след пристигането си, преди Денил и някои от останалите, които също чакаха за аудиенция. Сигурно бяха по-важни личности или поне по-важни бяха въпросите, които кралят обсъждаше с тях. „Или умишлено ме игнорира, за да ми покаже къде ми е мястото“.

Според Денил бяха минали няколко часа, когато кралят най-после погледна към него и му махна с ръка.

— Посланико на Гилдията Денил — каза той.

Денил се приближи и коленичи.

— Ваше величество.

— Станете и се приближете.

Той се подчини. Въздухът леко вибрираше и Денил осъзна, че кралят или някой друг е издигнал около тях бариера, за да заглуши звука.

— Сигурно сте дошли, за да ме молите да пусна Лоркин — каза възрастният мъж.

— Така е — отвърна Денил.

— Отговорът ми е не.

— Мога ли поне да го видя, ваше величество?

— Разбира се. — Погледът на краля бе студен. — Ако ми обещаете, че ще му заповядате да ми каже всичко, което знае за Изменниците.

— Не мога да му дам такава заповед — отвърна Денил.

Погледът на Амакира не потрепна.

— Така казвате вие. Сигурен съм, че можете да го убедите, че заповедта идва от по-висшестоящите.

Денил отвори уста да възрази, но се поколеба. „Бих могъл да се съглася, за да мога да видя Лоркин и да се убедя, че е здрав“. Ами ако кралят решеше, че Денил е нарушил обещанието си? Дали това бе достатъчно сериозно престъпление, за да вкарат и него в затвора?

„Оусън беше пределно ясен, че не трябва да допускам това. Ако затворят и мен, ще ми отнемат пръстена му“.