Чтение онлайн

— Знаеш си урока — продължи Вечният император. — Никакви движения. Резки или други.

Говореше с безгрижен и уверен тон. Стен обаче не би допуснал грешката да сметне, че е прекалено уверен, затова се стараеше да стои неподвижно.

— Сега… Съблечи скафандъра. Много бавно, моля.

Стен протегна ръце към закопчалките. Миг по-късно скафандърът се свлече в краката му и той остана по корабния комбинезон.

— Ритни го настрани — нареди Императорът. — По-силно, ако обичаш.

Стен изрита скафандъра в ъгъла.

— Иди до дъното на помещението — продължи Императорът.

Стен продължи нататък, докато носът му опря в стената.

— Сега вече можеш да се обърнеш — рече Императорът.

Стен се обърна. Старият му господар се бе подпрял на масата, на лицето му трепкаше доволна усмивка. Пистолетът в ръката му сочеше право в гърдите на Стен.

— Радвам се да те видя — обяви Императорът. — Бях започнал да си мисля, че няма да дойдеш.

Пресегна се със свободната си ръка и взе шишето със скоч от масата. Без да откъсва очи от Стен, Императорът си наля една чаша.

— Съжалявам, че не мога да ти предложа — рече той.

— Но съм сигурен, че ще ми простиш тази проява на негостоприемство. — Той сръбна от чашата.

Стен го разбираше. Ако имаше възможност, щеше да използва всичко като оръжие. Дори парче хартия. Още по-добре чаша.

Рефлексите му от „Богомолка“ се бяха пробудили в мига, когато чу гласа на Императора. Равномерно дишане и сърцебиене. Отпуснати, но готови за действие мускули. Работещ ясно ум, възприемане на всеки предмет в помещението.

Очите му измерваха машинално разстоянието между него и Императора. Малко по-далеч от желаното, но все пак в рамките на приемливото.

Не знаеше само защо е още жив. Но беше решен да запази това положение.

— Сигурно си даваш сметка — продължи Императорът, — че ще трябва да ми съобщиш кой още е в течение на всичко това. И разположението на твоите сили.

Стен повдигна рамене, но не отговори.

— Няма да прибягвам до мъчения — обясни Императорът. — От уважение към предишните ни взаимоотношения. Освен това разполагам с достатъчно добър мозъчен скенер. Малко е старичък и понякога леко безкомпромисен спрямо някои мозъчни клетки. — Отпи отново. — Но не е толкова страшно. Ако те превърне в растение… поне ще си щастливо растение.

— Поздравления — проговори Стен. — Изглежда си помислил за всичко.

Императорът се ухили.

— Вече няма „Ваше Величество“, така ли? И сме на „ти“? Какво стана с почитта към някогашния господар?

— Навик, който не беше трудно да забравя, когато си отиде уважението — отвърна Стен.

— Да не изпадаме в дребнави обиди — рече Императорът.

— Това не беше обида — рече Стен. — А факт. Честно признание.

Императорът изпръхтя презрително.

— Няма да повярваш — заговори той, — но донякъде ми липсваше. Не можеш да си представиш колко скучни и некомпетентни са хората около мен.

— Чух нещо такова — кимна Стен. — Особено онзи тип — как му беше името, — дето командва момчетата с униформи на щурмоваци.

— Пойндекс — отвърна Императорът. — Името му е Пойндекс. Между другото, благодаря, че ме отърва от него. Тъкмо се чудех как да го сторя.

— Няма защо — отвърна Стен. — Ще трябва да похваля Килгър.

— Сигурно си мислиш как да отложиш неизбежното — погледна го Императорът. — Да забавиш малко, докато ти се открие удобна възможност.

Стен не отговори.

— Ако тази мисъл те забавлява… продължавай. Между другото… няма ли да ме похвалиш за постигнатото тук? — Той махна със свободната си ръка наоколо. — Навярно си даваш сметка, че това са години на неуморно планиране и труд.

— Много е хубаво — съгласи се Стен. — Жалко за метеорното попадение.

Императорът се намръщи.

— Шанс едно на милион — рече той, но в гласа му се почувства неувереност.

— Това ли обърка нещата? — попита Стен.

— Не съвсем — рече Императорът. — Имаше доста трудности, признавам. Но пък и немалко постижения.

— Доволен си от себе си, нали? — попита Стен.

— Разбира се. Отървах се… от известни слабости.

— Като бомбата в корема?

Императорът не можа да сдържи учудването си, но после се разсмя.

— Значи и за това знаеш?

— Не беше трудно. Благодарностите са отново за Килгър. — Стен се втренчи в Императора. — Както не беше трудно да се досетим за останалото. Разбира се, Махони доста ни помогна. Йън бе разкрил почти всичко.

— Липсва ми — призна Императорът с нисък глас.

— Предполагам, че доста хора ти липсват — подхвърли насмешливо Стен.

— Да — призна Императорът и го изненада. — Така е. Особено Махони. Той беше мой приятел. — Погледна Стен със странно изражение. — И навремето… смятах, че ти също си мой приятел.

Стен се разсмя суховато.

— Така ли постъпваш с приятелите си? Поставяш ги в списъка на осъдените на смърт и после ги избиваш един по един?

Императорът въздъхна.

— Не можеш да си представиш колко е трудно да си на моето място. Правилата са различни.

— Да, зная — кимна Стен. — Голямата перспектива. Поглед от високо. Странното е, че навремето вярвах в това. Или поне не го подлагах на съмнение.

— Наистина няма друг начин да се управлява — рече Императорът. — Вършех го за доброто на всички. Имаше и страдания, признавам. Но животът е низ от страдания. Ако погледнеш в перспектива — за период от няколко хиляди години, ще видиш, че ползата е повече от вредата.

Той отново посегна към чашата и отпи.

— Не можеш да си представиш какво беше, когато… започвах.

— Преди да откриеш АМ2? — попита Стен.

— Да. Преди това. Какви глупаци управляваха тогава. Ако не бях аз, цивилизацията още щеше да се състои от няколко слънца и планетни системи.

— Сигурно е така — сви рамене Стен.

Императорът го изгледа втренчено.

— Смяташ ме за луд, нали? Хайде, кажи го. Няма да се обидя.

— Не смятам — зная го — отвърна дръзко Стен.

— Може би бях… някога — рече Императорът. — Но вече не съм. Не и откакто метеор удари кораба. Веднага след като… го разбрах… узнах и още нещо… нещо важно. Аз съм различен. Аз съм по-усъвършенстван!