Чтение онлайн

— За енфие? Как разбрахте, че е за енфие?

— Той ми каза.

— А какво представляваше?

— Стара кутия от много тъмно дърво. Може би беше лакирана, сега не съм сигурен. И с богата сребърна инкрустация. По средата имаше голям зеленикав камък, очевидно неблагороден.

— По какво съдите?

— Разбирам малко нещо от камъни — каза младият митничар. — И освен това за какво ще взима със себе си скъпа вещ? За да си има неприятности с митничарите? Много по-удобно ще бъде, ако я остави в транзитния багаж.

— Той не влиза ли в митницата?

— Не, само в магазията и оттам директно се товари на „Ер Франс“.

— И все пак не е постъпил глупаво! — каза Димов. Пътнически багаж може да се загуби…, но не и ръчната чанта.

Младежът се позамисли.

— Да, и това е съображение — отвърна той. — Но кутията не ми се видя нещо особено. Периа каза, че я купил за двайсет долара.

— Това ли беше всичко?

— Не, имаше и митническа декларация с валута. Три хиляди долара в травел-чекове и 500 долара в наличност.

— След това да сте се виждали с някой от пътниците? В ресторанта или в хотела?

— Моля ви! — каза младежът. — Това е строго забранено.

— Случайно, искам да кажа.

— Не, тая нощ бяхме ужасно претрупани.

— Липсва ви едно копче на униформата! — каза внезапно Димов. — Ей това, на ръкава.

— Знам! — отвърна младежът, без да погледне. — Днес ще мина в магазина да купя няколко.

— Ако е само за едно, мога да ви услужа.

Той извади копчето, намерено в стаята на убития, и му го подаде. Младият човек малко учудено и стеснено го взе.

— Откъде го имате?

— Намерихме го в стаята на убития! — отвърна спокойно Димов.

В първия миг Ничев сякаш не обърна внимание на думите му. Но изведнаж трепна, явно смущение се изписа по лицето му.

— Много ви моля! — възкликна той стреснато. — Ако искате да кажете…

— Още нищо не съм казал.

— Но аз изобщо не съм излизал от митницата… През цялото време бях с моите колеги… Те веднага ще го докажат.

— Достатъчно за сега! — каза Димов. — Можете да си вървите.

Все още смутен и объркан, младежът стана от мястото си и се отправи към вратата. Но в последния момент сякаш не издържа и отново се обърна. Лицето му бе лекичко пребледняло.

— Моля ви да проверите… Държа на това. Както държа и на името си.

— И аз държа! — отвърна Димов. — И все пак по мислете си… Къде сте загубили копчето? И кога? А ако ми донесете загубеното, ще ви бъда много признателен.

Младежът все още втренчено гледаше към него. Сериозно ли говореше? Шегуваше ли се? Или му поставяше някаква глупава клопка?

— Добре! — каза той най сетне. — Имам нещо наум. И се запъти по коридора. Известно време Димов мълча замислено, Ралчев не се решаваше да го смути. И все пак накрая не можа да се стърпи.

— Това момче не се ли отърва много лесно? — запита той.

— Защо? — погледна го Димов. — Какви доказателства имаме?

— Ами в края на краищата това копче няма крила… Някой го е оставил там… Някой го е пренесъл.

— Копчета по света, колкото искаш — отвърна уклончиво шефът му.

— Да, но това е митничарско копче… И при това съвсем новичко. Също като копчетата на тоя младеж.

— Ново копче се намира по-лесно от старо копче.

Димов се усмихна — малко хитро и малко предизвикателно. Ралчев тоя път беше съвсем безпомощен да разбере какво всъщност означава тая усмивка.

— Единствен той е знаел, че Периа има в себе си някакви ценности. Освен това на мене всички копчета са по местата си, а неговите не са.

— И твоите не са. Я си погледни ръкава. Ралчев погледна сърдито ръкава си.

— Да, но моето съм загубил другаде… А не в стаята на убития…

— Никой не може да каже къде тоя младеж си е загубил копчето — отвърна Димов тоя път със съвсем сериозен глас. — Това копче може да бъде само някаква далечна улика. А ти смяташ, че е доказателство?

— Е, не може да се каже, че е обективно доказателство.

— Аз не обичам да деля доказателствата на обективни и субективни — каза с досада Димов. — Поне за себе си. Субективно ли е, че тоя младеж просто лъха на честност и искреност?

— Е да, но…

— Какво „но“?

— Трябва да проверим поне неговото алиби.

— С това ще се заемеш ти… И нареди на Мишев да изследва подробно стаите и на другите чужденци. А пък аз ще се отбия за малко в ресторанта.

— Да обядваш?…

— И това не е толкова лоша идея! — усмихна се Димов. — Макар че сигурно още не са готови с обеда.

След малко той влезе в ресторанта. Управителят току-що се бе върнал от града и за негово щастие сервитьорите бяха същите, които снощи бяха обслужвали чужденците. Той ги разпита подробно кой къде е седял, кой какво е поръчал, кой кога си е отишъл. Но особено внимание обърна кой колко е пил.

— Да почнем от Периа! — каза Димов. — Чужденеца, който си е останал в стаята… Кой го обслужи?

Беше най-възрастният от сервитьорите.

— Занесох му бутилка „Радебергер“ — каза той. — И черен хайвер. След това повече не се обади.

— А какво правеше в стаята?

— Нищо, лежеше си… Дори не стана да ми отвори.

— И с какво плати?

Старият сервитьор изведнаж помръкна. Той се поколеба мъчително, после каза:

— С долари.

— Колко долара?

— Десет долара. Черният хайвер беше двоен, другарю инспектор.

— Така!… А ти се отчете на касата с левове, а доларите сложи в джоба си.

Сервитьорът мълчеше съкрушен.

— Понеже си призна веднага, все едно, че не съм чул! — каза Димов намръщено.

— Чужденците много се дразнят, като им искаме левове, другарю инспектор — отвърна сервитьорът. — А на касата не приемат валута.

— Това ли беше всичко?

— Това… Повече не поръча.

Мадам де Вол и нейният придружвач бяха пили само бутилка „Карлово“. Кулон — само три уискита. Никой не е бил пиян, с изключение на Капелани може би… Наистина бутилка и половина розе не са кой знае какво, особено за един французин. Но той навярно е бил добре пийнал и преди това.