Чтение онлайн

— Предложи им място на борда и пай от бъдещите плячки. Това ще ги въодушеви повече.

— От „Серафим“ ми останаха само шестстотин лири, с които трябва да оборудваме и снабдим с припаси кораба.

— Не — отвърна Аболи, — имаш хиляда и двеста лири.

— Що за дивотии дрънкаш, Аболи? — Том се извърна и го загледа втренчено.

— Все нещо ми е останало от всичките тия години, дето плавах с баща ти. Ще го добавя към твоите пари. — Аболи сви рамене. — И без това, няма какво друго да ги правя.

— Ще ми станеш равноправен партньор. Ще подпишем договор. — Том не направи опит да крие задоволството си.

— Ако ти досега не си спечелил доверието ми, какво ще помогне парче хартия? Само да се харчат пари за адвокати.

— С хиляда и двеста лири ще можем да преустроим кораба, както и да го снабдим с припаси и достатъчно стока за търговия. Няма да съжаляваш, стари ми приятелю, заклевам се.

— За малко неща в живота си съм съжалявал — отвърна безстрастно Аболи. — А когато намерим Дориан, вече за нищо няма да съжалявам. А сега, ако сме приключили с приказките, искам малко да поспя.

Облегна се назад и затвори очи. Том скрито заразглежда лицето му, възхитен от простата житейска философия и вътрешна сила, които правеха личността му така завършена и уравновесена. Той няма пороци, мислеше си Том, не го тревожат стремеж към власт или трупане на богатства, обладан е от могъщо чувство за лоялност и чест, стоик и човек с дълбока природна интелигентност, личност в пълно съгласие със себе си, способен да се наслаждава на всички дарове от своите неведоми горски богове, както и да понася всички трудности и злини, които съдбата може да изправи насреща му.

Гледаше черния полиран череп, върху който никакъв косъм — бял или черен — не издаваше възрастта му. Погледна лицето. Сложната плетеница на татуировката скриваше всяка следа, която времето би могло да остави там. На колко ли години е всъщност? Изглеждаше така извън времето, както парче обсидиан. И макар сигурно да бе доста по-възрастен от баща му, нито силата, нито ловкостта бяха отстъпили пред годините. Само той ми остана, мислеше си Том, смаян от силата и дълбочината на чувството, което го свързваше с този едър мъж. Той е мой баща и мой съветник. Нещо повече — той ми е приятел.

Без да отваря очи, Аболи изведнъж проговори и измъкна Том от неговия унес:

— Това не е пътят към реката.

— Откъде знаеш? — Том погледна навън и видя само тъмните фасади на сгради, които изглеждаха изоставени в мистериозната светлина на гаснещия ден. Тесните улички бяха пусти, ако не се смятат няколко случайни, увити в наметала фигури, тръгнали Бог знае накъде или застанали, злокобни и неподвижни в тъмни входове, с лица скрити, така че не можеше да се каже жени ли са или мъже. — Откъде знаеш? — повтори Том.

— Пътуваме в друга посока. Ако ни караше към кея на Тауър, отдавна трябваше да сме стигнали.

Том не се съмняваше в усета на Аболи за посока и време — те бяха безпогрешни. Той се подаде през прозореца и викна към кочияша на капрата:

— Къде ни караш, човече?

— Където нареди Негово Превъзходителство. На Спайтълфийлдс маркет.

— Не там, идиот такъв — кресна Том. — Искаме да отидем при Тауър.

— Трябва да съм разбрал криво, но съм сигурен, че Негово Превъзходителство нареди…

— Чумата да го тръшне Негово Превъзходителство! Карай, където аз ти казвам! Трябва ни лодка, да ни отведе нагоре по реката.

Като негодуваше на глас, кочияшът обърна каретата и запълни с нея тясната улица, а лакеят дърпаше предния кон за юздечката, за да го накара да се подчини.

— Ще стигнем Тауър след шест часа, предупреди кочияшът. — Никаква лодка няма да намерите по това време.

— Това е наша грижа — озъби му се Том. — Ти карай където ти казват, човече!

Начумереният кочияш подкара конете в тръс и те се залюляха и заподскачаха през локви и коловози назад по пътя, откъдето бяха дошли. Постепенно ги обгърна мека, стелеща се мъгла — предвестник на настъпващата вечер. Около къщите, покрай които минаваха, се увиваха сиви ластари дим и дори тропотът от копитата на конете и железните шини на колелата бе приглушен от дебела бяла пелена. Изведнъж застудя. Том потръпна и придърпа плаща около себе си.

— На удобно място ли ти е сабята, Клебе? — попита Аболи.

Том го погледна изненадано:

— Защо питаш? — каза той, но сложи ръка върху сапфира на ефеса и здраво стисна ножницата между коленете си.

— Може да ти потрябва — изсумтя Аболи. — Надушвам предателство. Дебелакът не ни е пратил за зелен хайвер току-така.

— Кочияшът е сбъркал — възрази Том, но Аболи се засмя тихичко.

— Не е сбъркал, Клебе. — Очите му бяха вече отворени, а собствената му сабя излезе на инч от ножницата, за да се върне на място с металическо щракване. След още една продължителна пауза, той се обади отново: — Сега сме близо до реката. — Том понечи да попита, откъде знае, но Аболи го изпревари: — Усещам влагата и мирис на вода.

Едва бе затворил уста и кочияшът изведе екипажа от тясната уличка и спря до ръба на каменен кей. Том надникна навън. Повърхността на реката бе така плътно застлана с гъста мъгла, че отсрещният бряг не се виждаше. Дневната светлина бързо чезнеше, а с тъмнината се спускаше някакво вледеняващо лошо предчувствие.

— Това не е мястото! — викна Том към кочияша.

— Вървете по брега в тази посока! — посочи с камшика мъжът. — Няма и двеста стъпки оттук.

— Закарай ни, щом е толкова близо! — Том бе изпълнен с подозрения.

— Каретата е твърде широка, за да мине оттук, а по околния път е много далече. Пеша ще стигнете за минута.

Аболи го докосна по рамото.

— Нека го послушаме. Ако това е капан, много по-лесно ще се отбраняваме на открито.

Те стъпиха в калта, а кочияшът каза усмихнат:

— Един истински джентълмен щеше да намери шестаче за всичките ми грижи.

— Аз не съм джентълмен, а и ти не си проявил никакви грижи — отвърна Том. — Следващия път слушай по-внимателно нарежданията и карай, където трябва!

Кочияшът изплющя ядно с камшик и каретата отгърмя в мъглата. Погледаха как се стопяват страничните й светлини и Том въздъхна дълбоко. Реката силно вонеше, влажно и лепкаво, с острата миризма на открити канали, които се изливаха направо в нея. Мъглата се сгъстяваше и разреждаше, като някаква приказна завеса. Пред тях се бе проснала крайбрежната алея. От лявата им страна се виждаше водата, на два фатома под тях, а отдясно алеята опираше в гола тухлена стена.

— Наблюдавай дясната страна — промълви Аболи. — Аз ще държа брега.