Чтение онлайн

— Това е малкото ми име. Но защо пък вие, момчета, ще се нуждаете от моята помощ? — Смитбак отклони поглед встрани. — Какво ще каже Нора, ако заработя с нея?

— Тя не знае. Нито пък Пендъргаст.

Смитбак го изгледа изненадан. Но О’Шонеси не даде вид, че ще каже още нещо. Безполезно е да се опитваш да измъкнеш от този човек нещо силом, помисли си Смитбак. Ще изчакам докато е готов и сам реши да го каже.

Пое в друга посока.

— Е, как намерихте досието ми за Феърхевън?

— Дебело. Много дебело. Благодаря.

— Боя се, че бе пълно с глупости.

— Пендъргаст изглеждаше доволен. Каза ми да те поздравя.

— Пендъргаст е свестен човек — каза предпазливо Смитбак.

О’Шонеси кимна, сръбна от питието си.

— Но човек винаги остава с чувството, че знае повече, отколкото споделя. Всичките тези приказки, че трябва да внимаваме, че животът ни е в опасност. Но не иска да каже всичко. И сетне, изневиделица ти хвърля истинска бомба. — Очите му се присвиха. — И точно тук можеш да помогнеш.

Ето, започва се.

— Аз ли?

— Искам да се поразровиш малко. Да откриеш нещо за мен. — Последва леко колебание. — Виждаш ли, това нараняване може би е подействало на Пендъргаст по-тежко, отколкото си мислехме. Той има една шантава хипотеза. Толкова шантава, че когато я чух, едва не си взех чукалата да си вървя.

— Така ли?

Смитбак небрежно отпи от чашката, като внимаваше да прикрие интереса си. Беше съвсем наясно какво можеше да означава „шантава теория“, когато принадлежеше на Пендъргаст.

— Така. Искам да кажа; че ми харесва да работя по това дело. Няма да ми е приятно да изляза от него. Но не мога да работя за човек, който се е побъркал.

— Разбирам те. Е, и каква е шантавата теория на Пендъргаст?

Този път О’Шонеси се колеба по-дълго. Определено у него се водеше вътрешна борба.

Смитбак стисна зъби. Я да му поръчам още едно питие…

Махна на сервитьора да дойде.

— Ще вземем още по едно.

— Моето нека да е „Пауърс“.

— Както искаш. Пак аз черпя.

Изчакаха да дойдат новите им питиета.

— Как върви вестникарлъкът? — попита О’Шонеси.

— Кофти. „Пост“ ме прецака. На два пъти.

— Забелязах.

— Можеше да ми помогнеш тук, Патрик. Дето ми позвъни за улица „Дойърс“ беше хубаво, но то не ме вкара вътре.

— Ей, аз ти подсказах, твоя работа е как ще вкараш задника си вътре.

— Как е успял Хариман да вземе ексклузивно интервю?

— Не знам. Знам само, че те мразят. Обвиняват те, че си дал началото на тези папагалски убийства.

Смитбак поклати глава.

— Навярно ще ми бият шута.

— Не и за едно прецакване.

— Две. И не бъди толкова наивен, Патрик. Този бизнес е сокоизстисквачка. Или ти изстискваш, или тебе те изстискват.

Метафората не прозвуча точно така, както бе възнамерявал Смитбак, но посланието беше ясно.

О’Шонеси се изсмя невесело.

— Това важи с всичка сила и за моя бизнес. — Изражението му стана още по-сериозно. — Но във всеки случай знам какво е да те изритат.

Смитбак се наведе заговорнически напред. Време беше да го понатисне малко.

— И каква е хипотезата на Пендъргаст?

О’Шонеси отпи от питието си. Изглежда бе стигнал до някакво лично решение.

— Ако ти кажа, ще използваш ли източниците си, за да провериш дали има някакъв шанс да е вярна?

— Разбира се. Ще направя всичко, което е по силите ми.

— И ще си мълчиш? Никаква статия — поне засега?

На Смитбак не му стана приятно, но успя да кимне в съгласие.

— Добре — поклати глава О’Шонеси. — То и без друго не можеш да я публикуваш. Защото е напълно непубликуема.

Смитбак кимна.

— Разбирам.

Звучеше му все по-привлекателно, О’Шонеси го погледна.

— Пендъргаст смята, че онзи тип Ленг е още жив. Мисли, че Ленг е успял да удължи живота си.

Смитбак бе поразен. Усети как го обзема разочарование.

— По дяволите, Патрик, това е лудост Това е абсурдно.

— Нали ти казах?

Смитбак бе облян от вълна на отчаяние. Това бе по-лошо и от нищо. Пендъргаст се беше побъркал. Всички знаеха, че вилнее убиец папагал. Ленг да е жив след век и половина? Статията, която възнамеряваше да напише, започна да чезне неумолимо в далечината. Улови се с ръце за главата.

— Но как?

— Пендъргаст е убеден, че резултатите от аутопсиите на костите на улица „Бойърс“ и на Дорийн Холандър показват един и същ маниер и едни и същи белези.

Смитбак продължи да клати глава.

— Значи Ленг е убивал през всичкото това време — колко, през последните сто и трийсет години?

— Точно това мисли Пендъргаст. Той смята, че онзи още живее някъде на „Ривърсайд драйв“.

Смитбак мълча известно време, играеше си с кибрита. Пендъргаст очевидно се нуждаеше от дълга почивка.

— Накара Нора да провери актовете за собственост отпреди 1900 година, за да установи кои къщи не са били превърнати в апартаменти. Да потърси актове, които не са били предмет на завещание от много време. Ей такива неща. Опитва се да открие Ленг.

Абсолютна загуба на време, помисли си Смитбак. Какво става с Пендъргаст? Допи вече изгубилото вкуса си уиски.

— Не забравяй обещанието си. Ще провериш ли? Прегледай некролозите, прерови старите издания на „Таймс“, може да изпадне някоя троха. Провери дали има някаква възможност Пендъргаст да е прав.

— Разбира се, разбира се.

Господи, какъв майтап. Смитбак вече съжаляваше, че се бе съгласил на това споразумение. Само щеше да си загуби времето.

О’Шонеси изглежда се успокои.

— Благодаря ти.

Смитбак прибра кибрита в джоба си и изпразни чашата си. Махна на сервитьора.

— Колко ти дължим?

— Деветдесет и два долара — рече с нотка на съжаление келнерът. Както винаги нямаше касова бележка. Смитбак бе сигурен, че доста голяма част от парите ще влязат в джоба на сервитьора.