Чтение онлайн

Почти апатично мъжът извади от джоба на сакото си кожен портфейл и го отвори. Хейзън се наведе напред, погледна го и се облегна с въздишка.

— ФБР. Голями яйца! Трябваше да се досетя. — Погледна към Тад. — Сега вече ще работим с големите момчета.

— Да, сър — кимна Тад. Макар никога дотогава да не бе виждал агент на ФБР, този тип изглеждаше точно противното на това, как би трябвало да изглежда един агент на ФБР.

— Добре, господин… ъ-ъ-ъ…

— Специален агент Пендъргаст.

— Пендъргаст. Пендъргаст. Не ме бива много по имената. — Хейзън запали нова цигара и дръпна силно от нея. — Заради убийството с враните ли си тук? — избълва той думите с кълба дим.

— Да.

— Официално ли е?

— Не.

— Значи си само ти?

— Засега.

— От кой офис си?

— Технически погледнато, аз съм към офиса на ФБР в Нови Орлеан. Но оперирам със, нека ги наречем, специални правомощия.

Той се усмихна приятно.

Хейзън изсумтя.

— Колко време ще останеш?

— Колкото трае.

Тад се почуди: „Колкото трае кое?“

Пендъргаст обърна бледосините си очи към Тад и се усмихна.

— В отпуск съм.

— В отпускли? — размърда се отново на стола си Хейзън. — Пендъргаст, това не е по правилата. Ще ми трябва някакво официално оторизиране от местната служба на ФБР. Тук не въртим „Клуб Мед“ 4 за Куонтико 5 .

Последва мълчание. След което мъжът на име Пендъргаст произнесе:

— Вие със сигурност не бихте искали да присъствам тук официално,шериф Хейзън?

След като това бе посрещнато с мълчание, Пендъргаст продължи приятно:

— Няма да ви се меся в разследването. Ще действам индивидуално. Ще се консултирам с вас постоянно и ще споделям с вас информация, когато това е подходящо. И — о, да — „заслугите“ ще са изцяло ваши. Аз нито се стремя да получавам, нито приемам награди. Единственото, което желая, е обичайното взаимодействие между правоохранителните органи.

Шериф Хейзън се намръщи, почеса се и присви очи.

— Що се отнася до „заслугите“, честно казано, не давам пет пари кой ще ги получи. Просто искам да заловя този кучи син.

Пендъргаст кимна одобрително.

Хейзън си дръпна от цигарата, издиша и извади нова. Мислеше усилено.

— Добре тогава, Пендъргаст, карайте си тука отпуска. Просто не се навирайте в очи и не разговаряйте с пресата.

— Разбира се.

— Къде сте отседнали?

— Надявах се да получа за това съвет от вас.

Шерифът се изсмя гръмогласно.

— Има само едно място в града и то е на Краусови. Пещерите на Краус. Подминали сте го по пътя сян — голяма стара сграда, издига се насред царевицата на около миля западно от града. Старата Уинифред Краус дава стаи под наем на горния етаж. Не че има кой знае колко наематели напоследък. Навярно ще бъдете първият й гост през последната година.

— Благодаря ви — каза Пендъргаст, изправи се и взе чантата си.

Погледът на Хейзън проследи движенията му.

— Имате ли кола?

— Не.

Шерифът леко сви устни.

— Ще ви откарам.

— Харесва ми да вървя пеш.

— Сигурен ли сте? Навън е почти трийсет и пет градуса. И не бих казал, че костюмът ви е подходящ за тези краища.

Хейзън вече се усмихваше.

— Наистина ли е толкова топло?

Агентът на ФБР се обърна и посегна към дръжката на вратата, но шерифът имаше още един въпрос.

— Как разбрахте толкова бързо за убийството?

Пендъргаст не отговори веднага.

— По споразумение. Имам човек в Бюрото, който наблюдава радио — и имейл трафика на местните правоохранителни органи. Когато възникне престъпление отдадена категория, ме информират мигновено. Но както казах, аз съм тук по лични причини, след като наскоро приключих едно много трудно разследване на изток. Просто съм заинтригуван от доста… интересните обстоятелства на точно този случай.

Нещо в начина, по който той каза „интересни“, бе причината да настръхнат косъмчетата по врата на Тад.

— И за какви точно категории става дума? — в тона на шерифа се прокрадна нотка на сарказъм.

— Серийни убийства.

— Странно. Досега имам само едно убийство.

Фигурата на агента постепенно потъмня до черно. Хладните му сиви очи фиксираха Хейзън. След което с много нисък тон рече:

— Засега.

Уинифред Краус спря да бродира, за да обърне внимание на много странната гледка, която се откриваше през прозореца на гостната й. Почувства се леко изплашена. Висок мъж в черно вървеше по средата на пътя понесъл кожена пътна чанта. Беше на неколкостотин метра, но Уинифред Краус имаше остър поглед и виждаше, че прилича на призрак, слаб и сякаш невеществен на ярката слънчева светлина. Беше изплашена, защото си спомни, че много отдавна, когато бе още дете, баща й разказваше, че по такъв начин щяла да дойде смъртта, че ще се случи, когато най-малко я очаква: просто един мъж ще дойде по пътя, ще изкачи стъпалата и ще почука на вратата. Мъж, облечен в черно. И като сведеш поглед надолу към краката му, ще видиш вместо обувки копита, след това ще усетиш мириса на сяра и огън и толкоз, ще бъдеш отмъкнат, пищейки, към пъкъла.

Мъжът приближаваше с дълга, спокойна крачка, сянката му „ядеше“ пътя пред него. Уинифред Краус си каза, че е глупачка, че онова бе просто приказка, че смъртта, във всеки случай, не носи пътна чанта. Но защо някой ще се облече изцяло в черно по това време на годината? Дори пастор Уилбър не носеше черно в тази жега. А мъжът не беше просто облечен в черно, а в черен костюм, жилетка и всичко останало. Дали не продаваше нещо? Но къде тогава беше колата му? Никой не вървеше пеша по „Край кънтри роуд“ — никой. Поне никой, откакто тя беше малко момиченце, преди войната, когато сезонните работници идваха в ранна пролет, упътени към нивите на Калифорния.

Мъжът спря на мястото, където нейната издълбана от коловози, прашна подходна алея се срещаше с макадама на шосето. Вдигна глава да погледне къщата, точно гостната, както й се стори, и Уинифред машинално остави настрани бродерията си. Сега той пристъпи върху алеята. Идваше към къщата й. Всъщност той идваше направо към къщата й. И косата му бе толкова бяла, кожата — тъй бледа, а костюмът — толкова черен.

Чу се леко почукване с чукчето на вратата. Ръката на Уинифред рязко се издигна към устата й. Дали да отвори? Дали да не изчака той да си замине? Но далитой би си заминал?