Чтение онлайн

— Надушили са следа — рече Хейзън през рамо. — И както изглежда — гореща следа!

Кори лежеше неподвижна с ръце зад гърба си. Той се бе засмял, когато тя изпищя — ужасен, писклив смях, който бе прозвучал като писукането на морско свинче. И сега правеше нещо с трупа на Тад. Тя бе извърнала глава и стискаше клепачи. Чу се шум от раздиращ се плат, след това… след това сякаш разкъсваха плът. Стисна още по-силно очи и се опита вътрешно да блокира звука. Тойбе само на метър от нея, тананикаше си и напевно си говореше нещо, докато работеше. Всеки път, когато направеше някакво движение, към нея се понасяше ужасна воня на плесен, на гнилоч, на още по-ужасни неща.

Ужасът, пълната нереалност на случващото се бе толкова потискаща, че тя усети как рухва.

Кори, дръж се, просто се дръж.

Но не можеше да се държи. Не и повече. Инстинктът за самосъхранение, който й бе подсказал да освободи ръцете си, се бе изпарил с повторното появяване на онова нещо,което влачеше мъртвия Тад Франклин.

Съзнанието й започна да витае, странно вцепенено. В него се появяваха фрагменти от спомени: как играе бейзбол с баща си като малка; как майка й с ролки на косата говори по телефона и се смее; кой знае как неволно в паметта й изникна едно дебело хлапе, което се държеше добре с нея в трети клас.

Щеше да умре, а животът й изглеждаше толкова празен. Пустош, която се простираше в миналото дотам, докъдето можеше да си спомни.

Ръцете й бяха развързани, но какво значение имаше това сега? Дори да се изплъзнеше, къде щеше да отиде? Как би могла да намери изхода от пещерата? От устните й се изплъзна ридание, но онова ужасно нещо пак не й обърна внимание. Беше застанало гърбом. Слава Богу, слава Богу.

Отвори едното си око и погледна към фенера. Беше го поставил на една издатина в скалата, където светлината му бе почти заслонена. Старинните метални вратички бяха затворени и изпускаха само едва доловими снопчета светлина. Изглежда той не обичаше светлината. Господи, беше толкова бял, брашнено бял, та чак сивееше. И това лице, изражението на това лице, малката брадичка на кичури…

Заля я вълна на ужас и обърка мислите й. Той бе истинско чудовище. Ако не се измъкнеше, онова, което се бе случило на Тад, щеше да сполети и нея.

Усети как дишането й се учестява, след като отново изпита необходимостта да действа. Ръцете й бяха вече свободни. Тук имаше фенер; разполагаше със светлина. А в далечния край на малката пещера виждаше добре утъпкана пътека, водеща в мрака. Може би тя просто водеше извън пещерата.

Нов спомен я връхлетя с почти пронизителна яснота. Беше на затревеното игрище за софтбол зад парка за каравани, учеше се да кара двуколесен велосипед, който баща й току-що й бе купил за седмия й рожден ден. Непрекъснато залиташе и падаше в меката трева. Спомни си как баща й избърса сълзите на отчаяние, как я уговаряше с успокоителен тон, който никога нямаше да стане гневен или яден: не се отказвай, Кор. Не се отказвай. Опитай отново.

Добре,рече тя на мрака. Няма да се отказвам.

Сантиметър по сантиметър започна да премества тялото си, търсеше острия скалист ръб, като внимаваше ръцете й да бъдат зад гърба. Намери го, вдигна свързаните си глезени и започна бавно да ги търка о ръба, стараеше се да бъде безшумна, да не привлича вниманието. Но той бе толкова погълнат от работата си, че не забелязваше какво прави тя. Гледаше гърба му с присвитите си очи, докато протъркваше охлабилото се въже с острия ръб на калцита. Той временно бе изоставил трупа на Тад и сега се бе навел над три малки чувалчета от зебло и ги пълнеше с… Тя се извърна, реши, че по-скоро не би искала да узнае.

Търкаше и търкаше, докато накрая усети, че въжето поддава. Извъртя се насам-натам, за да го разхлаби още. Единият й крак се изплъзна от него, после и другият.

Остана да лежи по гръб, за да размисли. Беше се освободила. А по-нататък?

Грабва фенера и хуква с все сили. Ще следва пътеката. Тя трябваше да води нанякъде.

Да, грабва фенера и хуква с все сили. Той ще я преследва, разбира се, но тя бе бърза, бе на второ място в спринта сред момичетата от класа си. Може би щеше да го надбяга.

Лежеше и дишаше дълбоко, а сърцето й тупкаше бързо от страха за предстоящото. Сега, след като бе на път да предприеме действия, тя започна да измисля десетки причини защо би било по-лесно просто да си лежи тихичко. Той имаше нещо, с което да се занимава. Може би просто ще я забрави и…

Не.Трябваше да се измъкне по един или друг начин.

Огледа се още веднъж, ориентира се. Пое дълбоко дъх, издиша, пак вдиша и задържа дъха си.

След това преброи до три, скочи, грабна фенера и хукна. Зад гърба й се понесе нисък, нечленоразделен вик.

Хлъзна се по мокрия камък, едва не падна; намери отново опора и затича право към вертикалния процеп в черния търбух в далечния край на пещерата. Дупката водеше към дълъг процеп, който се превръщаше в странна галерия от тънки, капещи израстъци и зловещи на вид варовикови образувания. По-нататък имаше плитко басейнче, над което покривът се спускаше стръмно; тя прецапа водата, пропълзя през тясното място, вдигнала високо фенера. Озова се в по-голяма пещера, изпълнена от пода до тавана с гъсто разположени сталагмити, много, от които — свързани с висящите отгоре сталактити, за да формират странни жълти и бели колони.

Дали я следваше? Дали не бе на крачка, готов да я сграбчи отново…?

Тя подскачаше между светлите, лъскави колони, задъхана от ужаса и усилията си, а светлинката се отразяваше от големите скални дънери. Фенерът се удари в един от тях и светлината потрепери. Кори бе обзета от нов страх — ако светлината угаснеше, всичко щеше да свърши.

Намали темпото, забави.

Изпълзя около една колона, блъсна се в рухнал от тавана блок калцит и лошо ожули едното си коляно. Спря за миг да се огледа и да си поеме дъх. Беше стигнала до далечния край на пещерата. Тук посипана с камъни пътека водеше нагоре. Погледна назад, после напред и забеляза груби знаци, изсечени в стените сякаш с каменно острие: странни концентрични кръгове, фигурки като пръчици, неистово очертани грамадни облаци. Но сега не бе време за разглеждане на забележителностите и тя се закатери по склона, подхлъзваше се и падаше, когато нестабилните камъни поддаваха. Наранените й китки закървиха отново. Пътеката ставаше по-стръмна и когато вдигна фенера над главата си тя забеляза един скален праг, който изглежда бе горният й край. Улови се за него със свободната си ръка и се надигна.

Пред нея се разкри лъскав варовиков тунел — син, като че направен от лед, от чийто таван се спускаха перести кристали. Продължи да тича.

Тунелът бе съвсем равен и се виеше леко напред-назад. По средата му течеше тънко поточе вода. И тук сините стени бяха изписани със странни, груби, непознати образи. Кори се втурна напред, нозете й зашляпаха във водата и шумът от стъпките й странно отекваше в дългия тунел. Не се чуваха обаче ответни стъпки.

Не можеше да повярва, но бе избягала. Беше го надбягала!

Продължи да върви колкото смееше по-бързо. Навлезе в голяма пещера, чийто под бе покрит с килим от натрошени сталактити. Запълзя по тази циклопска зидария, следвайки, където бе възможно следите от пътеката. И ето, тя продължаваше почти отвесно в дъното на пещерата.

Захапа дръжката на фенера и започна да се изкачва. Опорите за ръцете и краката й бяха хлъзгави и заоблени. Но страхът я тласкаше напред, помагаше й да забрави за болката в китките и глезените си. Колкото по-нататък отидеше, толкова повече щеше да се отдалечи от него. А и пътеката трябваше да води нанякъде, рано или късно би трябвало да намери изход. Най-сетне с въздишка на облекчение стигна догоре, издигна се и…