Чтение онлайн

Шон хвърли поглед към Мишел, която мълчаливо седеше до него. Очите й бяха безизразни, което не се дължеше само на болкоуспокояващите.

— Ще трябва да си намерим друга квартира — промърмори той. — Тук са започнали ремонт. Знаех за това, но забравих да ти кажа.

Тя просто гледаше през прозорчето, без да реагира.

Той подкара колата към близкия мотел, където нае двойна стая. Засега не смееше да я остави без надзор. Беше изтеглил малко пари в брой, без дори да погледне жалката сума, останала в сметката му. За вечеря взе китайска храна, която изяде сам, тъй като наранената челюст позволяваше на Мишел да приема само течности.

Той седна на леглото до нея.

— Трябва да сменя превръзката на лицето ти — меко промълви той.

Едната рана беше на челюстта й, другата пресичаше челото. Местата бяха все още болезнени, което я накара да трепне от докосването.

— Извинявай.

— Просто го направи! — тросна се тя. Шон изненадано се отдръпна и я погледна в очите, но те отново бяха станали безизразни.

— Как са ребрата? — попита той, опитвайки се да завърже разговор. Но тя му обърна гръб. — Имаш ли нужда от нещо? Трябва да поговорим, Мишел.

Вместо отговор тя легна и се сви на кълбо.

— Добре, не е нужно да ме гледаш, докато ти задавам въпроси — въздъхна той, стана и започна да крачи из стаята с бутилка бира в ръка. — Какво търсеше в онзи квартал? Защо влезе в онзи бар? И защо, по дяволите, избра оная грамада, която спокойно може да е защитник в отбора на „Редскинс“?

Отговорът беше мълчание.

— Аз ли сбърках нещо? — прекрати разпита Шон. — Виж какво, знам, че в момента нещата не вървят, но твърдо вярвам, че ще се оправим. — Замълча за миг, после излъга: — Вече имам няколко идеи за работа. Това не те ли кара да се чувстваш по-добре?

— Стига, Шон.

— Какво значи „стига“? — повиши глас той. — Не трябва да бъда оптимист, не трябва да те подкрепям, така ли?

В отговор получи само една отегчена въздишка.

— Виж какво, на това трябва да се сложи край! — ядоса се не на шега той. — Не можеш до безкрайност да предизвикваш кръчмарски скандали, защото някой в крайна сметка ще те гръмне и всичко ще приключи!

— Сигурно.

— Какво става с теб?

Тя се запрепъва към банята. Ключалката изщрака зад гърба й. Миг по-късно я чу да повръща.

— Добре ли си, Мишел? Имаш ли нужда от помощ?

— Остави ме на мира, по дяволите! — изкрещя тя.

Шон излезе навън, седна на ръба на басейна и потопи краката си в топлата, миришеща на хлор вода. Есенната вечер беше прекрасна, със звездно небе и лек ветрец, който успешно се справяше с традиционната вашингтонска влага. На всичкото отгоре в басейна се появи младо създание в миниатюрни бикини, което едва ли имаше повече от двайсет години. Но въпреки крехката си възраст тя плуваше добре, с уверени и мощни загребвания. След четвъртата дължина се плъзна към страничната стена, стегнатите й гърди изскочиха над водата.

— Искаш ли да се състезаваме?

— От това, което видях, едва ли мога да ти бъда конкуренция — поклати глава Шон.

— То беше само загрявка — усмихна се момичето. — Казвам се Джени и нямам нищо против да ти предам един-два урока.

— Благодаря за поканата, Джени, но ще трябва да ти откажа.

Шон стана и си тръгна, а зад гърба му долетя разочарованият глас на момичето:

— Един гей да има наоколо, все на мен се пада!

— Е, това вече беше върхът! — мрачно процеди Шон.

Когато се прибра в стаята, Мишел спеше. Той се изтегна на другото легло и я погледна.

Така изтекоха още два дни. Накрая той стигна до заключението, че просто не разполага със средствата, които биха й помогнали. Когато става въпрос за наранена душа, само приятелство не стига. Но познаваше човек, който би могъл да помогне.

На другата сутрин Шон се обади на Хорейшо Барнс — психолог от Северна Вирджиния. Той наближаваше шейсетте, но въпреки това връзваше косата си на опашка и имаше гъста, добре оформена брадичка със сребристи нишки. Предпочиташе да носи избелели джинси и черна тениска, придвижваше се със стар „Харли Дейвидсън“. Беше се специализирал в проблемите на представителите на реда, предизвикани от стреса в работата им.

Шон подробно го запозна със събитията в бара и обясненията на Родни относно боя. След което си запази час с уговорката Хорейшо да бъде представен като обикновен лекар, който трябва да прегледа раните на Мишел.

Домът на Хорейшо Барнс беше необикновен като собственика му. Беше някогашен склад — просторен и ветровит, с дълга редица отдавна немити прозорци. Книгите бяха струпани направо на пода. Бюрото му представляваше две магарета за рязане на дърва, върху които беше закована стара врата. В един от ъглите блестеше черният харли.

— Оставя ли го отвън, на сутринта едва ли ще го намеря — обясни с широка усмивка домакинът. — Шон, ти изчезвай! Мишел няма нужда от теб, докато ми разказва за себе си.

Мишел не реагира, но Шон покорно ги остави насаме и тръгна към задръстеното от непотребни вещи преддверие. Един час по-късно Хорейшо се присъедини към него, оставяйки Мишел сама в огромното помещение на някогашния склад.

— Тя има доста сериозни проблеми, Шон…

— Колко сериозни?

— Според мен тя има нужда от известно време в клиника.

— Не правиш ли тази препоръка само за хора, които представляват опасност за себе си или за околните?

— Имам чувството, че е влязла в онзи бар с намерението да умре.

— Тя ли ти каза? — подскочи Шон.

— Не, работата ми е да чета между редовете.

— Коя болница имаш предвид?

— Една частна клиника в Рестън. За съжаление е скъпичка, приятелю.

— Ще намеря начин да осигуря парите.

Хорейшо седна на една дървена каса и му направи знак да стори същото.

— Хайде, започвай — рече той. — Искам да чуя какво мислиш за проблемите й.

Шон се подчини и в продължение на половин час му разказва за случилото се в Райтсбърг.

— Изненадан съм, че само един от вас се нуждае от терапия — заключи Хорейшо. — Сигурен ли си, че на теб ти няма нищо?

— И двамата пострадахме, но Мишел беше засегната много по-силно.

— Очевидно е престанала да вярва на преценките си, което за нея е тежък удар.

— Много държеше и на младежа — кимна Шон. — Но после разбра какъв е всъщност. Предполагам, че всеки на нейно място би бил потресен.