Чтение онлайн

— Врата със сигурност има, но ние нямаме време да я търсим — каза Шон и вдигна раницата си. След няколко минути напрегната работа в стената зейна малка дупка. Шон включи фенерчето и надникна през нея.

— По дяволите! — изруга той.

— Какво?

— Ще видиш — отвърна той. — Да побързаме!

Атакуваха стената с подновено усърдие. Не след дълго дупката стана достатъчно широка, те се промушиха през нея и огледаха стените, отрупани със сложна електронна апаратура. В дъното се виждаше малка врата.

— До нея се стига през заключената стая от другата страна — досети се Шон.

Телевизионните монитори край една от стените показваха картина от вътрешността на всички бараки.

— Ето я номер едно — махна към един от тях Шон.

— А тази тук трябва да е номер две, която е на разположение на Чамп — добави Мишел, после насочи вниманието си към компютърните екрани в съседство, по които течеше бавен, но непрекъснат поток от цифри.

— Записват тайно цялата информация от залата на Чамп Полиън! — възкликна Шон.

— Значи Лен Райвест е бил прав за присъствието на шпиони в Бабидж Таун — кимна Мишел. — Но не е знаел, че става въпрос за електронен шпионаж. — Вниманието й беше привлечено от малка червена лампичка на стената, която тревожно мигаше. — По дяволите! — възкликна тя. — Дано не е това, за което си мисля!

Обърнаха се и бързо се промушиха обратно през дупката. В следващия миг лампичката престана да мига, но остана включена.

— Хорейшо! — извика след партньора си Мишел.

Шон се закова на място, направи рязък завой и хукна по съседния коридор. Няколко секунди по-късно той вече блъскаше по вратата на психоаналитика. Когато тя се отвори, той просто сграбчи Хорейшо и го помъкна след себе си.

— Хей, от какво бягаме? — объркано извика онзи.

— От смъртта — късо отвърна Мишел.

Информацията накара дребничкия мъж да превключи на максимална скорост.

— Как ще се измъкнем? — задъхано извика Мишел. — Порталът се охранява!

— С лодка — отвърна Шон. — Следвайте ме!

Хукнаха по пътеката към пристана. Двамата пазачи, които срещнаха, почти не им обърнаха внимание. Явно още не бяха научили за проникването в секретната стая.

— Дали онази аларма изобщо се е задействала? — изрази съмнението с Мишел.

— Не трябва ли да се обадим на шериф Хейс? — добави Хорейшо.

— В момента предпочитам да не се доверявам на никого! — тръсна глава Шон.

Минута по-късно стигнаха до хангара, Шон разтвори портала и откачи от таблото ключовете на голямата моторница. После включи електрическия стапел и лодката плавно докосна водната повърхност. Не след дълго моторът забоботи и те потеглиха с угасени светлини.

— Отваряйте си очите! — тихо заповяда Шон, забеляза учуденото изражение на Мишел и рязко попита: — Какво има?

— Питам се защо Виджи е предпочела да гребе с малкия нестабилен каяк?

— Нали каза, че не си получила отговор на този въпрос?

— Преди това гребахме заедно и тя заяви, че никога не се е чувствала по-добре. На връщане й предложих да се надбягвахме. Условието беше, че ако победя аз, тя ще ми разкаже за кодовете и кръвта. Когато това стана, тя седна на пианото и изсвири онази мелодия.

— Е, и?

— Защо се е върналапри реката? — повтори въпроса си Мишел.

— Предупреждавам те, че не бива да се опитваш да откриеш какво е мислела Виджи — обади се Хорейшо.

— Защо останах с чувството, че иска да ми каже нещо? — продължи тя, без да му обръща внимание. — И да ме привлече обратно към кея? — Изправи се и впери поглед в отсрещния бряг. — Имаше и още нещо, което ми се стори изключително странно. Виджи ми го разказа абсолютно неочаквано.

— Какво ти разказа?

— Че Алън Тюринг се самоубил, като изял една отровна ябълка. Това й напомняло приказката за Снежанка. Нали сте я чували? Старата кралица се превърнала във вещица, прекосила реката с лодка и подмамила Снежанка да изяде отровната ябълка. Момичето от приказката за малко не умряло — също като Виджи в реката. После добави, че всеки, който държи ябълката, разполага с огромна власт. Питам се, защо ми разказа всичко това?

— Нямам представа — отвърна Шон. — И не виждам с какво то може да ни помогне.

— Боже мили! — изведнъж възкликна Мишел. — Лодка, ябълка! — Скочи, втурна се към кърмата и се приведе над борда: Голямата ябълка!

— „Голямата ябълка“ като Ню Йорк — опита се да я успокои Шон.

— Не, като в приказката за Снежанка! — тръсна глава Мишел. — Да се залавяме за работа! Трябва да разглобим тази лодка на съставните й части!

— Защо? — учуди се Хорейшо.

— Не питай, ами ми помогни!

Час по-късно тримата се отпуснаха на носа и се втренчиха в предмета, който бяха намерили в малката ниша под нивото на палубата, запълнен догоре с ролки тоалетна хартия. Беше руло от непромокаем картон, облепено с тиксо.

— Вероятно е дошла да го скрие по време на бурята — въздъхна Мишел. — Може би е очаквала да чуе от мен вълшебната думичка, за да ми го предаде, но така и не дочака…

— Фактът, че е потърсила скривалище, означава, че се е страхувала от нещо — замислено промълви Хорейшо.

— И както се оказа, напълно основателно — горчиво отвърна Мишел.

— Това нещо е доста старо — промърмори Шон, измъквайки навитата на руло хартия. — Най-вероятно от времето на Втората световна война. По време на посещението си в Германия Мънк Тюринг го е получил от Хенри Фокс, тоест Хайнрих Фукс.

— Прилича ми на карта — обади се Хорейшо.

— Карта на Кемп Пиъри от времето, когато базата е била под управлението на флота — добави Мишел. — Същата виси на стената в кабинета на Саут Фрийман.