Чтение онлайн

— Кой ви позволи да се събирате и да разговаряте? — попита сержантът. — Ако лейтенантът се събуди, знаете ли какво ще стане?

— Господин сержант! — изпъна се Джакомо. — Аз изсвирих „тревога“, защото отгоре се чува някой да блъска с юмруци и да вие като пребит!

— Ха! — учуди се сержантът. Той не беше чул свирката и се смути. И за да не го мислят за глух, попита: — За какъв дявол вдигаш тревога?

— Казва — обади се Анджело, — че горе някой блъскал с юмруци.

— На два пъти чух някой да блъска с юмруци и да вие, господин сержант!

Сержантът погледна недоверчиво нагоре.

В тоя миг, сякаш съдбата искаше да помогне на Джакомо, отгоре се дочу наистина някакъв странен шум, но той съвсем не напомняше блъскане с юмруци. Това напомняше на някакво мучене, сякаш крава мучеше или вол, но много отдалече, може би чак откъм върха Джаниколо или от равнината, дето е зад него.

— Хм! — каза сержантът.

— Видяхте ли? — зарадва се Джакомо.

Анджело мълчеше.

— Сигурно ще е от вятъра! — каза сержантът. — Понякога вятърът вие като човек, а друг път мучи като вол. Но все пак — той погледна Анджело, — хайде да се качим горе, за да ни е чиста съвестта.

Докато те се изкачваха по стълбите нагоре, Джакомо се взираше в свирката, която държеше на дланта си, и се чудеше защо като я наду одеве, не беше свирнала така, че да я чуе и мъртвият в гроба. „Ама че свирка“ — звереше се той и си казваше, че утре, като се върне в участъка, ще се скрие в мазето и ще я надуе тъй, че и глухите да я чуят.

Сержантът и Анджело слязоха отгоре. Сержантът каза, че няма нищо и че оня шум сигурно ще е от вятъра, дето духа навън. Но за всеки случай щял да докладва на лейтенанта.

Останалата част от нощта премина напълно спокойно.

Петък, 27 октомври.

Чигола се събуди в лошо настроение. Спомни си още докато беше в просъница, че му оставаха някакви си шепа часове, за да открие похитителите на „Даная“, и се разстрои. За пръв път почувствува, че на света няма нищо по-неуморимо от календара. Върви календарът като някакъв валяк с космически размери, търкаля се неспирно и мачка.

Навън беше сумрачно, валеше дъжд.

Роберто Тоци се настани на вчерашното си място, до прозореца. Той очакваше, че Чигола ще го заговори, но инспекторът съсредоточено четеше новите данни на техническите служби и бюлетините за произшествията, станали през изтеклата нощ. Едно съобщение толкова го заинтригува, че той го препрочете няколко пъти и всеки път в очите му светваше все по-силен огън. Явно беше, че съобщението го вълнуваше. Той изпуши една цигара, за да се успокои и да си възвърне предишния вид на човек, който изпитва силна досада, но си личеше, че настроението му се беше подобрило.

— Искате ли да направим една малка рекапитулация на резултатите от вчерашния ден, преди да пристъпим към новите разпити? — обърна се той към Роберто Тоци.

— О, моля ви се! — почувствува се поласкан Роберто Тоци. — Ще ви слушам с голямо удоволствие!

„Ще слушаш, като не те бива за друго!“ — присмя му се Чигола и започна:

— Ние установихме, че в сряда следобед и през нощта срещу четвъртък в галерията са били портиерите Августино и Лоренцо и пазачите Марко Монтано и Федериго Нобиле. Дежурили са по двойки Августино с Монтано и Лоренцо с Федериго. Около 4 ч. следобед в галерията е пристигнала Луиза Ченчи. Дежурни са били Августино и Монтано. Малко преди да изтече дежурството на последните, около 23,30 ч. в галерията пристига — също през служебния вход — племенникът на Монтано Марио Чивета. В 24,00 ч. встъпва в дежурство двойката Лоренцо и Федериго. Марко Монтано предава ключа от служебния вход на портиера Лоренцо и го моли да отключи вратата, когато племенникът му се наспи и тръгне да си ходи. В 1 ч. след полунощ портиерът Лоренцо установява, че племенникът на Монтано е изчезнал и че вратата е заключена. За Луиза Ченчи той нищо не знае, тъй като Монтано забравил да го уведоми, че госпожицата е останала в стаята на вуйчо си. Той изобщо не е бил известен за нейното присъствие в галерията. Луиза Ченчи казва, че като излязла от стаята на вуйчо си, видяла вратата открехната, възползувала се от случая и си отишла, без да се обажда ни на Лоренцо, ни на пазача Федериго. Може да се предполага, че по същия начин си е отишъл и Марио Чивета.

Ако трябва да вярваме на госпожица Ченчи, следва да си зададем въпроса: кой е отключил вратата на служебния вход, кой е излязъл навън, без да я затвори, както трябва? След това трябва да си зададем и другия въпрос: кой е заключил вратата? Щом като Луиза Ченчи няма ключ и Марио Чивета няма ключ, кой е заключил вратата след тях?

Но ако не трябва да се вярва на Луиза Ченчи, ние може да предполагаме всякакви неща. Например, че тя е отключила вратата със свой ключ и че двамата с Марио Чивета са се измъкнали едновременно. Ако обърнем внимание на това предположение, ние трябва да се запитаме: защо Луиза Ченчи и Марио Чивета излизат тайно, без да се обадят на дежурните? И да си отговорим: тайно излизат хора от една галерия, когато изнасят нещо крадено!

Ако си спомняте, аз запитах снощи Луиза Ченчи защо, излизайки от стаята на вуйчо си, не е тръгнала към портиера, където би следвало да търси ключа, а се е запътила направо към служебния вход? Нима на нея е било предварително известно, че вратата е отключена? Вие си спомняте, че на този мой въпрос тя не можа да отговори задоволително.

И тъй, господине, от гледище логическо съмненията клонят засега най-вече по посока на двойката Луиза Ченчи — Марио Чивета. Но ще кажете: ами Ливио Перети? Първият свидетел? Тоя господин, дето не желае да съобщи на органите на властта къде е прекарал нощта срещу четвъртък, тая същата нощ, когато вашата „Даная“ е била открадната?

Не, господине, аз не съм забравил Ливио Перети и ще ви призная, че нямам нито желание, нито намерение да го забравям. Нещо повече! Аз ще ви покажа сега една такава сценка с него, че вие ще подскочите от удоволствие, дявол да го вземе! Търпение.

Да… нямам още достатъчно факти, но какво да се прави! За едно предварително следствие ние не бива да бъдем чак толкова претенциозни!

Като че облак премина по лицето на Чигола, но той махна с ръка.

— Всичко ще дойде по реда си, да се надяваме… Важно е да започнем с нещо! Това е важно, господине! Дявол да го вземе, както виждате, не е лесна и моята, пали?

— О, да! — промънка Роберто Тоци. Той беше толкова смутен, че в гърлото му едва се обаждаше някакъв глас.

— А сега — каза Чигола, — за да довършим първия тур, трябва да чуем още двама души — Федериго и оногова… Карло Колона. След тях ще последва изненадата, за която ви загатнах!

— Федериго, откога служиш в „Боргезе“?

— Ами тая година през юни ще станат една десетачка!

— Ходил ли си войник?

— Размина ми се, господин инспектор!

— Наказван ли си за лоша дисциплина?

— А че случвало се е, но само два пъти!

— През нощта срещу четвъртък беше ли дежурен?

— Бях, господин инспектор!

— Кога встъпи в дежурство?

— В дванадесет часа, подир Монтано.

— Заедно с Лоренцо, така ли?

— Точно така!

— Седеше си на стола и гледаше какво става наоколо?

— Туй ми е работата, господин инспектор!

— Е, като ти е туй работата, какво забеляза до към един часа? Какво по-особено ти направи впечатление?

— Нищо не ми е направило впечатление, господин инспектор!

— Я си припомни!

— Аз ще си призная, господин инспектор, че до към един часа не ми беше твърде добре!

— Какво искаш да кажеш, Федериго?

— Искам да кажа, че ме болеше силно глава и ми се спеше и затуй помолих Лоренцо той да наглежда, докато аз вляза във форма! Такова неразположение ми се случваше за първи път, господине!

— Виж ти… А защо, Федериго? Какво се беше случило тая вечер?

— Ще ви кажа, господине. Виното, дето го пихме с господин Колона, не беше добро.