Чтение онлайн

— Имаш въпрос. Или по-скоро Квоте има въпрос и ти искаш да го зададеш вместо него. Той е приседнал напред на стола си. Между веждите му се е образувала бръчка, прехапал е устни и това го издава. Остави го сам да ми зададе въпроса си. Това може да му подейства добре.

Замръзнах на място и се улових, че изглеждам точно както той ме описа. Куклата продължаваше да дърпа конците на своя техлин. Малкият свещеник предпазливо и плахо претърси областта около краката си, като размахваше книгата пред себе си. После заобиколи краката на масата и надникна в зарязаните обувки на Куклата. Движенията му бяха обезпокоително истински и ме разсеяха до такава степен, че забравих чувството на неудобство и усетих как се отпускам.

— Всъщност се чудех за амирите. — Погледът ми продължаваше да е насочен към сценката, която се разиграваше около краката на Куклата. Към представлението се бе присъединила още една марионетка — младо момиче, облечено като селянка. То се приближи до техлина и протегна ръка, сякаш се опитваше да му даде нещо. Не, задаваше му въпрос. Техлинът й обърна гръб. Момичето боязливо сложи ръка на рамото му. Той надуто отстъпи встрани.

— Чудех се кой ги е разпуснал — император Налто или църквата.

— Продължаваш да гледаш — смъмри ме той по-меко от предишния път. — Трябва за малко да се оставиш на течението и да подгониш вятъра — твърде сериозен си. Това ще ти докара неприятности.

Техлинът внезапно се обърна към момичето. Разтреперан от ярост, той го заплаши с книгата. Селянката стреснато отстъпи назад, спъна се и падна на колене.

— Разбира се, че църквата ги е разпуснала. Само указ на първосвещеника е имал влияние над тях. — Техлинът удари момичето с книгата, веднъж, два пъти, и го събори на земята, където то остана да лежи съвсем неподвижно. — Налто не е могъл да им нареди дори да пресекат улицата.

Някакво леко движение привлече погледа на Куклата.

— Олеле! — възкликна той и килна глава към Уилем. — Какво виждам аз! Главата леко се свежда. Челюстта е стисната, но очите не са съсредоточени върху нищо конкретно, а са насочени към вътрешното раздразнение. Ако бях човек, съдещ според онова, което вижда, щях да предположа, че Уилем току-що е загубил облог. Не знаеш ли, че църквата не одобрява залозите?

Свещеникът в краката на Куклата вдигна поглед към Уилем. Сетне събра ръце и обърна гръб на падналото момиче. Тържествено се отдалечи една-две крачки и склони глава, сякаш се моли.

Успях да отклоня вниманието си от сценката и вдигнах поглед към нашия домакин.

— Чел ли се „Светлините на историята“ от Фелтеми Рейс? — попитах го аз.

Видях Симон да хвърля на Уилем разтревожен поглед, но изглежда, че Куклата не намери нищо странно във въпроса. Техлинът в краката му се изправи, затанцува и заподскача весело.

— Да.

— Защо Рейс би написал, че „Алпура Пролиция Амир“ е бил шейсет и третият указ на император Налто?

— Рейс не би казал нищо такова — отвърна Куклата, без да вдига поглед от марионетката в краката си. — Това е пълна глупост.

— Но ние намерихме копие на „Светлините“, в което се казва точно това — изтъкнах аз.

Куклата сви рамене и продължи да наблюдава техлина, който танцуваше в краката му.

— Може да е грешка при преписването — замислено предположи Уилем. — Зависи кое издание на книгата е това, но самата църква може да е отговорна за промяната на тези сведения. Император Налто е любимата изкупителна жертва на историята. Може би църквата се опитва да се разграничи от амирите. Към края си те са извършили някои ужасни неща.

— Доста умно — похвали го Куклата и техлинът в краката му се поклони на Уилем.

Внезапно ми хрумна една идея.

— Знаеш ли какво има зад заключената врата на горния етаж? — обърнах се към Куклата аз. — Голямата каменна врата?

Техлинът спря да танцува и Куклата вдигна поглед. Изгледа ме продължително и строго.

— Не мисля, че един студент трябва да се занимава с вратата с четирите плочи. — Очите му бяха сериозни и ясни. — Ти не смяташ ли така?

Усетих как се изчервявам.

— Не, господине. — Не издържах на погледа му и извърнах очи.

Внезапното напрежение бе прекъснато от далечния звън на камбаната. Симон тихо изруга.

— Закъснявам — каза той и се обърна към Куклата. — Съжалявам, трябва да тръгваме.

Домакинът ни се изправи и окачи техлина на стената.

— И без това е време да се захвана отново с четене — отвърна той, отиде до мекото кресло, седна и отвори една книга. — Доведете го пак някой път. — Посочи към мен, без да отклонява поглед от книгата. — Имам още малко работа с него.

> 41.

> Общото благо

Вдигнах поглед към Симон и прошепнах:

— _Иваре еним еуге._

— Нали _уж_ трябваше да учиш по физиогномия.

Беше минал цял цикъл, откакто бяхме подпалили стаите на Амброуз, и зимата най-сетне бе започнала да си показва зъбите и бе покрила Университета с преспи от навят сняг, дълбоки до коленете. Както ставаше винаги, когато времето е студено, Архивът се напълни с прилежни студенти.

Тъй като всички леговища за четене бяха заети, двамата със Симон бяхме принудени да отнесем книгите си в „Томове“. Стаята без прозорци и с висок таван бе почти пълна, но въпреки това бе тиха като крипта. От всичкия този тъмен камък и приглушените шепоти мястото изглеждаше малко зловещо и това обясняваше защо студентите го наричаха „Гробниците“*.

[* На английски „tomes“ — „томове“, и „tombs“ — „гробници, гробове“, звучат подобно. — Бел.прев.]

— Уча си по физиогномия — тихо се възпротивих аз. — Гледах някои от диаграмите на Гибеа. Ето какво открих. — Подадох му книгата, за да види.

— Гибеа? — ужасено прошепна Симон. — Кълна се, че единствената причина да учиш заедно с мен, е да ме прекъсваш. — Той се отдръпна встрани от книгата, която му предлагах.

— В това няма нищо гротескно — възразих аз. — Просто… ето тук. Виж какво пише.

Симон отблъсна книгата и аз се ядосах.

— Внимавай! — изсъсках му. — Това е един от оригиналите му. Намерих го мушнат зад други книги, погребан в „Мъртвите регистри“. Лорен ще ми отреже палците, ако му се случи нещо.

Сим се отдръпна от книгата, сякаш тя пари.

— Оригинал? Милостиви Техлу, вероятно е написан върху човешка кожа! Махни го от мен!

Готвех се да се пошегувам, че човешката кожа вероятно няма да поеме добре мастилото, но се отказах, когато видях изражението на приятеля си. Ала физиономията, която направих, вероятно издаде мислите ми.