Чтение онлайн

След това започна зимният семестър. Приятелите ми все още бяха тук, но вече бяха заети със своето следване. Установих, че все по-често минавам от другата страна на реката. Не откривах никъде Дена, но Деох и Станчион винаги бяха готови да пийнем по нещо и да поклюкарстваме.

Трепе също беше там и макар понякога да настояваше да го посетя за вечеря, виждаше се, че не е съвсем искрен. Хората от тази страна на реката също не бяха доволни от процеса и все още разказваха истории за него. Дълго време нямаше да бъда добре дошъл в уважаваните обществени кръгове, ако изобщо някога ме допуснеха там.

Замислих се дали да не напусна Университета. Знаех, че хората ще забравят процеса по-бързо, ако не бях там. Но къде можех да отида? Единствената идея, която ми дойде, бе да отида в Ил с напразната надежда да намеря Дена. Но знаех, че това е просто глупаво.

Тъй като не се налагаше да спестявам пари за таксата за обучение, исках да изплатя дълга си към Деви. Но за пръв път не успях да я открия. В продължение на няколко дни това ме изнервяше все повече. Дори пъхнах под вратата й няколко извинителни бележки, докато накрая не научих от Мола, че Деви е отишла на почивка и ще се върне скоро.

* * *

Дните отминаваха. А аз седях без работа, докато зимата бавно напускаше Университета. Скрежът изчезваше от ъглите на прозорците, снежните преспи се топяха и дърветата започваха да напъпват. Накрая Симон успя да зърне първия оголен женски крак под нечия рокля и обяви официално, че пролетта е дошла.

Един следобед, докато седях и пиех метеглин със Станчион, Трепе нахлу през вратата буквално преливащ от вълнение. Отведе ме набързо до една усамотена маса на балкона на втория етаж, готов да избълва новините, които носеше.

— Тъй като нямахме достатъчно късмет да ти намерим местен покровител, започнах да хвърлям мрежата си по-надалеч — обясни Трепе и се подпря със скръстени ръце върху масата. — Хубаво е да имаш местен покровител, но ако имаш подкрепата на достатъчно влиятелна личност, не е от особено значение къде живее.

Кимнах. Трупата ми беше скитала във всички посоки под покровителството на името на лорд Грейфелоу.

— Някога бил ли си във Винтас? — ухили се Трепе.

— Възможно е — отвърнах аз и като видях обърканото му изражение, добавих: — Като малък доста пътувах. Не мога да си спомня дали сме стигали толкова далеч на изток.

Той кимна.

— Знаеш ли кой е маер Алверон?

Знаех, но виждах, че Трепе гори от нетърпение сам да ми го каже.

— Май си спомням нещо… — неопределено отвърнах аз.

— Нали си чувал израза „богат като крал от Винт“? — ухили се Трепе.

Кимнах.

— Е, той се отнася за него. Неговите прапрадядовци _са били_ кралете на Винт още преди идването на империята, която подчинила всички на закона на желязото и „Книгата на пътя“. Ако не са били странните приумици на съдбата преди десетина поколения, сега Алверон, а не Калантис, щеше да е кралският род на Винтас и моят приятел маерът щеше да е крал.

— Твоят приятел? — одобрително възкликнах аз. — Познаваш маер Алверон?

Трепе направи колеблив жест.

— „Приятел“ може би е леко преувеличено — призна той. — Пишем си от няколко години и обменяме новини от своите краища на света, като от време на време си правим по някоя и друга услуга. Може би ще е по-правилно, ако кажа, че сме „познати“.

— Впечатляващо познанство. Какво представлява той?

— Писмата му са доста учтиви. Никога не са снобски, макар положението му да е много по-високо от моето — скромно отвърна Трепе. — Нали се сещаш, той все пак си е крал по всичко, като изключим, че няма титла и корона. Когато се създавал Винтас, родът му отказал да предаде абсолютните си права. Това означава, че маерът има властта да прави почти всичко, което върши и крал Родерик — да дава титли, да събира армия, да сече монети и да събира данъци… — Той рязко поклати глава. — А, забравих за какво съм дошъл — каза той и взе да рови из джобовете си. — Вчера получих писмо от него.

Извади лист хартия, разгъна го, прокашля се и зачете:

C>

Знам, че си заобиколен от множество поети и музиканти, а аз имам нужда от млад мъж, който да го бива в словото.

Тук, в Северин, не мога да намеря никой подходящ. А да си призная, бих искал да имам най-добрия.

Преди всичко трябва да умее да се изразява добре, може би да е някакъв музикант. Освен това бих искал да е умен, любезен, възпитан, образован и дискретен. Четейки този списък с изисквания, сигурно разбираш защо нямах късмет сам да открия подходящия човек. Ако случайно познаваш някой с тези редки качества, кажи му да се свърже с мен.

Бих ти споделил за какво ми е необходим, но въпросът е от лично естество…

C$

Трепе изучаваше писмото още известно време.

— Продължава в същия дух и след това казва: „Що се отнася до гореспоменатия въпрос, доста бързам. Ако в Имре има подходящ човек, моля те, изпрати ми писмо по пощата. Ако пък решиш да изпратиш самия човек, подкани го да побърза.“ — Очите му продължаваха да оглеждат писмото, а устните му беззвучно помръдваха. — Това е всичко — заяви той накрая и пъхна листа обратно в джоба си. — Какво мислиш?

— Правиш ми голяма…

— Да, да. — Трепе нетърпеливо махна с ръка. — Чувстваш се поласкан. Зарежи всичко това. — Наведе се напред със сериозен вид. — Ще го направиш ли? Следването ти — той посочи презрително на запад по посока на Университета — ще ти позволи ли да отсъстваш един-два сезона?

— Всъщност обмислях дали да не следвам в чужбина за известно време — прокашлях се аз.

На лицето на графа се появи широка усмивка и той потупа подлакътника на стола си.

— Чудесно! — засмя се. — Мислех, че ще ми е трудно да те накарам да се разделиш със скъпоценния си Университет, все едно да извадя пени от ръката на мъртъв измамник! Осъзнаваш, че това е прекрасна възможност. Всъщност такова нещо се случва веднъж в живота. — Трепе хитро ми намигна. — Освен това на младеж като теб ще му е трудно да намери по-богат покровител от краля на Винт.

— В това има известна истина — признах аз на глас, а наум си помислих: _„Мога ли да се надявам на по-добра помощ в моето търсене на амирите?“_

— В това има _много_ истина — изкикоти се той. — Колко бързо можеш да се приготвиш за тръгване?

— Утре? — свих рамене аз.

— Не оставяш много време на прахта да се слегне, а? — повдигна вежди Трепе.

— Той споменава, че бърза, така че бих предпочел да подраня, отколкото да закъснея.

— Така е. — Графът извади джобния си часовник, погледна го, въздъхна и го затвори. — Тази нощ ще трябва да си легна късно, за да нахвърлям препоръчителното ти писмо.

Погледнах през прозореца.

— Навън още не се е стъмнило — отбелязах аз. — Колко време мислиш, че ще ти отнеме?

— Замълчи! — ядосано се тросна той. — Пиша бавно особено когато ще изпращам писмо на толкова важен човек като маера. А и трябва да те опиша, което само по себе си не е лесна задача.

— Тогава нека ти помогна — предложих аз. — Няма смисъл да си губиш от времето за сън заради мен. Освен това ако има нещо, в което ме бива, то това е да описвам собствените си хубави качества.