Чтение онлайн

На сцената се качи възрастен мъж. След кратко представяне от Станчион той изпя сърцераздирателно затрогваща версия на „Последният ден на Таетн“, като си акомпанираше на мандолина. Пръстите му препускаха леко, бързо и сигурно по струните. А гласът му…

С възрастта повечето неща се влошават. Ръцете и гърбовете ни се вдървяват. Очите ни отслабват. Кожата ни загрубява и хубостта ни повяхва. Единственото изключение е гласът. Ако се грижите за него както трябва, той става все по-приятен с годините и с постоянната употреба. Неговият глас беше като сладка медовина. Когато свърши, го приветстваха възторжени аплодисменти и малко след това светлините отново грейнаха, а залата се изпълни с шума от разговори.

— Между изпълнителите има паузи — обясних на Манет, — така че хората да могат да разговарят, да се разхождат наоколо и да си поръчват напитки. Но самият Техлу и неговите ангели няма да ти помогнат, ако говориш по време на нечие изпълнение.

— Не се безпокой, че ще те поставя в неудобно положение — изсумтя Манет. — Не съм чак такъв невежа.

— Просто е редно да те предупредя — рекох аз. — Ти ми сподели какви са опасностите в лабораторията за изобретения, а аз ти казвам какво е опасно тук.

— Лютнята му беше друга — отбеляза Уилем. — Звучеше различно от твоята, а и беше по-малка.

Потиснах желанието да се разсмея и реших да не го правя на въпрос.

— Този вид лютня се нарича мандолина — обясних.

— Ти ще свириш, нали? — попита Симон и се размърда на стола си като някое нетърпеливо кученце. — Трябва да изсвириш онази песен, която написа за Амброуз.

Той затананика и след това запя:

P>

Мулето може да се научи на магия, мулето има класа.

Защото, за разлика от твоята Роузи, то е половин магаре,

седящо на маса.

P$

Манет се изкикоти в халбата си. На лицето на Уилем се появи една от редките му усмивки.

— Не — твърдо отвърнах аз. — Приключих с Амброуз. Що се касае до мен, с него си разчистихме сметките.

— Разбира се — съгласи се Уил привидно сериозно.

— Наистина е така — настоях аз. — Няма полза. Това непрекъснато заяждане само дразни магистрите.

— „Дразни“ е доста слаба дума — сухо отбеляза Манет. — Аз самият бих се изразил по-остро.

— Имаш да му връщаш — натърти Сим и в очите му проблесна гняв. — Освен това няма да те обвинят в „неподобаващо поведение за член на Арканум“ само защото си изпял някаква песен.

— Не — отбеляза Манет. — Просто ще вдигнат таксата му за обучение.

— Какво? — не повярва Симон. — Не могат да го направят. Таксата за обучение зависи от събеседването ти на приемните изпити.

Сумтенето на Манет отекна глухо в халбата му, докато той отпиваше от поредната напитка.

— Събеседването е просто част от играта. Ако можеш да си го позволиш, те ще те поизстискат малко. Същото ще се случи и ако им причиняваш неприятности. — Той ме изгледа сериозно. — Този път ще си го получиш. Колко пъти те слагаха „между рогата“ през изминалия семестър?

— Два пъти — признах аз. — Но втория път вината всъщност не беше моя.

— Разбира се. — Манет ме погледна право в очите. — И заради това те вързаха и те биха с камшик до кръв? Защото вината не е била твоя?

Размърдах се неспокойно на стола и усетих напрежението в не напълно зарасналите белези по гърба ми.

— По-голямата част от вината не беше моя — поправих се аз.

— Въпросът не е във вината — сви рамене Манет. — Дървото не е виновно за бурята, но всеки глупак знае къде ще удари гърмът.

Уилем кимна със сериозен вид.

— У дома казваме „Пиронът, дето стърчи най-много, го зачукват пръв“. — Той се намръщи. — На сиару звучи по-добре.

— Но събеседването за приемните изпити все пак определя основната част от приемната ти такса, нали? — Сим изглеждаше обезпокоен.

От тона му предположих, че той никога не се е замислял за възможността личните вражди или политическите причини също да са част от уравнението.

— До голяма степен — потвърди Манет, — но всеки магистър подбира свои въпроси и си казва думата. — Започна да изброява на пръстите на ръката си. — Хеме не те харесва, а когато има зъб на някого, става два пъти по-убедителен. Успя да ядосаш Лорен още в началото и нещата така си останаха. Ти си размирник. Пропусна почти цял цикъл занятия към края на последния семестър, като нито предупреди предварително, нито даде някакво обяснение след това. — Той ме погледна многозначително.

Сведох поглед към масата, защото бях съвсем наясно, че някои от заниманията, които бях пропуснал, бяха част от чиракуването ми при Манет в лабораторията за изобретения.

След известно време Манет сви рамене и продължи:

— На всичкото отгоре този път ще те изпитват като ре'лар. Таксите за обучение нарастват за по-високите звания. Неслучайно останах е'лир толкова дълго. — Той ме изгледа строго. — Какво е предположението ми ли? Ще си късметлия, ако се разминеш с по-малко от десет таланта.

— Десет таланта. — Сим цъкна с език и поклати глава съчувствено. — Добре, че имаш много пари.

— Нямам чак толкова много — отвърнах аз.

— Как така нямаш? — учуди се Сим. — Магистрите глобиха Амброуз почти двайсет таланта, след като счупи лютнята ти. Какво направи с всичките тези пари?

Погледнах надолу и леко побутнах с крак калъфа на лютнята.

— Похарчил си всичко за нова лютня? — извика ужасено Симон. — Знаеш ли какво можеше да си купиш с толкова много пари?

— Лютня? — попита Уилем.

— Дори нямах представа, че човек _може_ да похарчи толкова пари за инструмент — озадачи се Симон.

— Можеш да похарчиш доста повече от това — отбеляза Манет. — Инструментите са като конете.

Това ги накара да прекъснат разговора си за момент и да изгледат смутено Манет.

— Това сравнение всъщност е доста удачно — засмях се аз.

— Нали знаете, при конете може да има голяма разлика — кимна със знаещ вид Манет. — Можеш да купиш някоя стара кранта, използвана за оране, за по-малко от талант. Или пък да дадеш четиридесет таланта за някой гордо пристъпващ волдер.

— Не ми се вярва — изсумтя Уил, — не и за истински волдер.

— Точно така — усмихна се Манет. — Колкото и голяма сума да сте чували някой да похарчи за кон, същите пари лесно могат да бъдат похарчени за хубава арфа или цигулка.

Симон изглеждаше смаян от този факт.

— Но баща ми веднъж похарчи двеста и петдесет в брой за кон от високата порода на Каепкаен — рече той.

Наведох се настрани и му посочих един човек.

— Виждаш ли русия мъж ето там? Мандолината му струва два пъти повече от това.