Чтение онлайн

Крачех покрай тъмните фасади на аптеките, стъкларските работилници и книговезниците. Минах напряко през една окосена морава и усетих отчетливия и прашен мирис на есенните листа и зелената трева под тях. Почти всички странноприемници и пивници бяха тъмни, но публичните домове все още светеха.

Сивият камък на Залата на магистрите изглеждаше сребрист на лунната светлина. Вътре мъждукаше една-единствена слаба светлина и осветяваше прозореца със стъклопис, който показваше Текам в класическата му поза — босоног говори пред тълпа от млади студенти на входа на пещерата си.

Минах покрай „Пещта“ — безбройните й стърчащи комини бяха тъмни и не пушеха на фона на осветеното от луната небе. Дори и през нощта от нея се разнасяше мирис на амоняк, овъглени цветя, киселина и алкохол — хиляди смесени ухания, които се бяха просмукали в камъка през изминалите столетия.

Последен беше Архивът. Сградата бе висока пет етажа, без никакви прозорци и ми напомняше за огромен пътен камък. Масивните й врати бяха затворени, но през процепите им забелязах да се процежда червеникавата светлина на симпатични лампи. По време на приемните изпити магистър Лорен оставяше Архива отворен нощно време, за да могат всички членове на Арканум да учат колкото им душа иска. Всички членове, с изключение на един, разбира се.

Отправих се обратно към „При Анкер“ и намерих странноприемницата потънала в мрак и утихнала. Имах ключ за задната врата, но вместо да се спъвам в тъмното, заобиколих до уличката отзад. Сложих десния си крак на бурето за дъждовна вода, левия на перваза на прозореца и с лявата ръка се хванах за желязната водосточна тръба. Тихо се изкачих до прозореца си на третия етаж. Дръпнах резето с парче тел и влязох вътре.

Цареше пълен мрак, а аз бях твърде уморен, за да отида да си взема огън от камината долу. Така че докоснах фитила на лампата до леглото и размазах малко масло по пръстите си. След това промърморих обвързване и усетих как ръката ми изстива, докато топлината я напуска. В началото не се случи нищо, затова се намръщих и се съсредоточих, за да преодолея лекото замайване, причинено от алкохола. Студът проникна по-дълбоко в ръката ми и ме накара да потреперя, но накрая фитилът се запали.

Стана ми студено. Затворих прозореца и огледах малката стая със скосения таван и тясно легло. За моя изненада осъзнах, че не искам да бъда на никое друго място в целия свят. Тук се чувствах почти като у дома си.

На вас може да не ви изглежда странно, но за мен беше. Тъй като израснах в рода Едема Рух, за мен домът никога не е бил на определено място. Домът беше върволица от фургони и песните край лагерния огън. Когато трупата ми беше избита, това беше повече от загубата на семейството ми и приятелите от детството. Чувствах се така, сякаш целият ми свят бе изгорял до основи.

Сега, след почти цяла година, прекарана в Университета, започвах да изпитвам чувството, че мястото ми е тук. Усещането за привързаност към определено място беше странно. То донякъде ме успокояваше, но кръвта на Рух в мен беше буйна и се бунтуваше при мисълта да пусна корени като някое растение.

Докато се унасях в сън, се зачудих какво ли би си помислил баща ми за мен.

> 7.

> Приемни изпити

На следващата сутрин си наплисках лицето с малко вода и заслизах тежко по стълбите. Общата стая на „При Анкер“ тъкмо започваше да се пълни с хора, които идваха да обядват по-рано, а няколко неутешими студенти се бяха захванали още от рано с пиенето.

Все още замаян от недостатъчния сън, седнах на обичайната си маса в ъгъла и започнах да се терзая за предстоящото ми събеседване.

Килвин и Елкса Дал не ме безпокояха. Бях готов за техните въпроси. До голяма степен това важеше и за Аруил. Но останалите магистри бяха повече или по-малко загадка за мен.

Всеки семестър магистрите подбираха определени книги, които се излагаха в „Томове“ — читалнята на Архива. Имаше начални текстове, от които да учат студентите от по-ниския е'лир ранг, и трудове за напредналите ре'лари и ел'тхе. Тези книги разкриваха онова, което магистрите смятаха за ценно познание. От тях учеха умните студенти преди приемните изпити.

Но аз не можех да се мотая в „Томове“ като всеки друг. Бях единственият студент от десетина години насам, на който му бе забранен достъпът до Архива, и всички го знаеха. Затова „Томове“ беше единствената добре осветена стая в цялата сграда и по време на изпитите там винаги имаше хора, които четяха.

И така, бях принуден да намеря погребаните в „Книгохранилището“ екземпляри от текстовете, препоръчани от магистрите. Ще се изненадате колко много варианти може да има една и съща книга. Ако извадех късмет, томът, който намирах, се оказваше идентичен с онзи, който магистърът беше заделил в „Томове“. В повечето случаи версиите, на които попадах, бяха остарели, цензурирани или зле преведени.

През последните няколко нощи четях колкото ми беше възможно, но търсенето на книгите отнемаше ценно време и за съжаление аз все още не бях достатъчно подготвен.

Бях потънал в тези нерадостни мисли, когато гласът на Анкер привлече вниманието ми.

— Всъщност Квоте е ето там — каза той.

Вдигнах поглед и видях, че на бара седи някаква жена. Не беше облечена като студентка. Носеше натруфена виненочервена рокля с дълги поли и ръкавици в същия цвят, които стигаха чак до лактите й.

Като се движеше преднамерено бавно, тя успя да се изправи от стола, без да оплете краката си. След това се приближи и застана до масата ми. Русата й коса беше умело накъдрена, а устните й бяха покрити с тъмночервено червило. Зачудих се какво ли прави в място като „При Анкер“.

— Ти ли си този, който счупи ръката на оня келеш Амброуз Джакис? — попита тя.

Говореше атурански с плътен, мелодичен модегански акцент. Макар да беше малко труден за разбиране, ще излъжа, ако кажа, че не намирам това за привлекателно. Модеганският акцент просто загатва за секс.

— Аз съм — признах. — Не беше съвсем нарочно, но аз го направих.

— Тогава трябва да ми позволиш да те почерпя една напитка — каза тя с тона на жена, която обикновено получава каквото иска.

Усмихнах й се и ми се прииска да се бях събудил по-отдавна, а не преди десет минути, и умът ми да не беше толкова замаян.

— Няма да си първата, която ме черпи по този повод — откровено й казах аз. — Но ако настояваш, ще пийна една медовина от Грейсдейл.

Наблюдавах я как се обърна и се върна обратно до бара. Ако беше студентка, то значи беше някоя от новите. Дори да беше тук само от няколко дни, щях да съм чул за нея от Сим, който следеше всички най-хубави момичета в града и ги ухажваше с простодушен ентусиазъм.

Миг по-късно модеганката се върна, седна срещу мен и плъзна по масата една дървена халба. Анкер сигурно току-що беше измил чашата, защото пръстите на червените й ръкавици бяха влажни там, където беше хванала дръжката на чашата.

Тя вдигна своята чаша, пълна с тъмночервено вино.

— За Амброуз Джакис — заяви жената с внезапна ожесточеност. — Дано да падне в някой кладенец и да пукне.

Надигнах халбата и отпих, като се чудех дали на осемдесет километра от Университета има жена, с която Амброуз да не се е отнесъл лошо. Дискретно обърсах ръката си в панталона.