Чтение онлайн

— Знаеш, че аз никога няма да направя нищо такова, Деви.

— И все пак такива са фактите — продължи тя. — Моят риск е еднакъв, независимо дали заемът е малък или голям. Защо да го поемам за малки заеми?

— Малки? — попитах аз. — Мога да живея цяла година с четири таланта!

Тя почука по бюрото с пръст и сви уста.

— Гаранция?

— Обичайната — отвърнах аз и й се усмихнах с най-пленителната си усмивка, — безграничният ми чар.

— За безграничен чар и три капки кръв мога да ти заема шест таланта при стандартните ми условия — изсумтя нетактично Деви. — Петдесет процента лихва за срок от два месеца.

— Деви — опитах се да й се подмажа аз, — какво ще правя с допълнителните пари?

— Вдигни празненство — предложи тя. — Прекарай един ден в „Токата“. Участвай в някоя игра на фаро с високи залози.

— Фарото — отбелязах аз — е данък за хората, които не могат да изчисляват вероятностите.

— Тогава направи банка и събирай данъци — сви рамене тя. — Или си купи нещо хубаво и го облечи следващия път, когато дойдеш да ме видиш. — Тя ме огледа от горе до долу с опасен поглед. — Може би тогава ще съм по-склонна да се споразумеем.

— Какво ще кажеш за шест таланта за един месец при двайсет и пет процента лихва? — попитах аз.

Деви поклати глава, но в жеста й нямаше грубост.

— Квоте, уважавам желанието ти да се пазариш, но нямаш с какво. Тук си, защото си безпомощен. А аз съм тук, за да се възползвам от това. — Тя разтвори ръце. — Така си изкарвам прехраната. Това, че имаш сладко лице, всъщност не променя нищо. — Погледът й стана сериозен. — А и ако някой лихвар беше готов да ти обърне внимание, аз нямаше да очаквам ти да дойдеш тук само защото съм хубава и харесваш цвета на косата ми.

— Цветът е очарователен — поласках я аз. — Ние с огненочервените коси трябва да се подкрепяме.

— Така е — съгласи се тя. — Аз предлагам да се подкрепяме при петдесет процента лихва за срок от два месеца.

— Добре — склоних аз и се отпуснах на стола си, — ти печелиш.

Деви ме дари с очарователна усмивка, от която трапчинките й се появиха отново.

— Бих спечелила само ако и двамата играехме наистина. — Тя отвори едно чекмедже и извади малко стъклено шишенце и дълга игла.

Протегнах ръка, за да ги взема, но вместо да ги плъзне по масата, тя ме изгледа.

— Сега, като се замисля, може да има и още една възможност.

— И аз бих искал да има друга възможност — признах аз.

— Последният път, когато говорихме — бавно каза Деви, — ти намекна, че знаеш начин за влизане в Архива.

Поколебах се.

— Наистина го намекнах.

— Тази информация би била доста ценна за мен — добави тя с престорена небрежност.

Макар че се опитваше да го прикрие, видях в очите й пламенен копнеж.

Сведох поглед към ръцете си и не казах нищо.

— Ще ти дам десет таланта веднага — без заобикалки заяви Деви. — Няма да е заем. Направо ще купя информацията. Ако ме хванат в Книгохранилището, никога няма да кажа, че съм я получила от теб.

Замислих се за всичко онова, което можех да купя с десет таланта. Нови дрехи. Калъф за лютнята, който няма опасност да се разпадне всеки миг. Хартия. Ръкавици за наближаващата зима.

Въздъхнах и поклатих глава.

— Двайсет таланта — предложи Деви — и същите условия като на сдружението за всички заеми, които можеш да поискаш в бъдеще.

Двайсет таланта означаваше, че половин година нямаше да се безпокоя за таксата си за обучение. Можех да се занимавам със свои проекти в Рибарника, вместо да се трепя с палубни фенери. Можех да си купя шити по поръчка дрехи. Можех да давам да ми перат дрехите, вместо сам да го правя.

— Аз… — колебливо си поех дъх.

— Четирийсет таланта — жадно настоя Деви, — условията на сдружението и ще те отведа в леглото си.

За четирийсет таланта можех да купя на Дена нейна собствена полуарфа. Можех…

Вдигнах поглед и видях Деви, която ме гледаше от отсрещната страна на бюрото. Устните й бяха влажни, а светлосините й очи — напрегнати. Тя размърда раменете си напред-назад с бавното, несъзнателно движение на котка, която се готви да нападне.

Помислих си за Аури, която беше в безопасност и щастлива в Онова долу. Какво щеше да направи тя, ако в малкото й царство нахлуеше непознат?

— Съжалявам — казах аз. — Не мога. Влизането вътре е… сложно. Трябва да участва и мой приятел, а не мисля, че той ще се съгласи. — Реших да не обръщам внимание на останалата част от предложението й, тъй като нямах и най-малката представа какво да отвърна на това.

Настъпи дълго и напрегнато мълчание.

— Проклет да си! — възкликна Деви накрая. — Звучиш така, сякаш казваш истината.

— Така е — потвърдих аз. — Знам, че е неприятно.

— Пусто да остане! — Тя се намръщи и плъзна към мен по бюрото шишенцето и иглата.

Убодох ръката си и наблюдавах как кръвта бликна, отърколи се по дланта ми и падна в шишето. След като се събраха три капки, мушнах вътре и иглата.

Деви намаза запушалката с малко лепило и ядно затвори шишенцето. След това бръкна в чекмеджето и извади диамантено острие.

— Вярваш ли ми? — попита ме тя, докато издълбаваше номер върху стъклото. — Или искаш това да бъде запечатано?

— Вярвам ти — отвърнах аз, — но въпреки това искам да е запечатано.

Тя изсипа разтопен восък върху гърлото на шишенцето. Притиснах сребърните си свирки върху него и оставих ясно забележим отпечатък.

Деви бръкна в друго чекмедже, извади шест таланта и ги тропна върху бюрото. Жестът й щеше да изглежда просто раздразнителен, ако очите й не бяха толкова непоколебими и гневни.

— Ще вляза там по един или друг начин — увери ме тя с ледена нотка в гласа. — Говори с приятеля си. Ако ми помогнеш, ще ти се отплатя.

> 11.

> Убежището

Върнах се в Университета в добро настроение въпреки тежестта на новия ми дълг. Направих някои покупки, взех лютнята си и се отправих към покривите.

Ориентирането в Мейнс отвътре беше истински кошмар — лабиринт от нелогични коридори и стълбища, които не водеха доникъде. Но движението по хаоса от покриви на сградата беше лесно. Стигнах до един малък двор, който в някакъв момент от строителството на сградата бе станал недостъпен, попаднал в капан като муха в кехлибар.