Чтение онлайн

това описание, но продължих: — Мога да свържа тези две неща, така че когато дръпна

моето…

Преместих се и застанах над мястото, където неговата пръчка лежеше на земята. Вдигнах

моята и неговата се издигна във въздуха.

Демонстрацията ми постигна желания ефект. Когато се движеха заедно, двете клонки

приличаха на най-недодяланата и жалка марионетка на света. Не беше нещо, от което човек

да се уплаши.

— Това е като невидим конец, само дето не може да се оплете или да се закачи за нещо.

— Колко силно ще се раздвижи? — предпазливо попита той. — Не искам да ме събори

от някое дърво, докато разузнавам.

— От другата страна на конеца ще съм аз — обясних аз, — просто ще подръпна леко,

като плувка на въдица.

Мартен спря да си държи ръката и малко се поотпусна.

— Само малко ме стресна, това е всичко — оправда се той.

— Грешката е моя — рекох аз. — Трябваше да те предупредя.

Вдигнах пръчката и я разлюлях с преднамерена небрежност — все едно не беше нищо

повече от обикновена пръчка. Разбира се, тя не беше нищо повече от обикновена пръчка, но

трябваше да убедя Мартен в това. Както е казал Текам — „Нищо на света не е по-трудно от

това да убедиш някого в истина, която му е непозната.“

* * *

Мартен ни показа как да разберем, когато листата или боровите иглички са били

разместени, как да открием, когато някой е минал по камъните, как да узнаем дали мъхът

или лишеите са били засегнати от нечии стъпки.

Старият ловец беше изненадващо добър учител. Той не повтаряше едно и също, не се

държеше снизходително с нас и нямаше нищо против да задаваме въпроси. Дори и

затрудненията на Темпи с езика не го обезсърчаваха.

Въпреки това ни бяха необходими часове — цял половин ден. Когато реших, че най-сетне

сме приключили, Мартен ни накара да се обърнем и ни поведе обратно към лагера.

— Вече минахме оттук — възпротивих се аз. — Ако ще се упражняваме, нека го правим в

правилната посока.

Мартен не ми обърна внимание и продължи да върви.

— Кажете ми какво виждате — нареди той.

Двайсет крачки по-нататък Темпи посочи.

— Мъх — каза той. — Мой крак. Аз вървя.

Осъзнах какво имаше предвид и започнах да забелязвам всичките следи, които двамата с

Темпи бяхме оставили. През следващите три часа Мартен ни върна унизително по стъпките

ни и ни показа всичко, което бяхме сторили, за да издадем присъствието си тук — следа от

крак върху лишеите по ствола на едно дърво, наскоро отчупено парче скала, обезцветяването

на боровите иглички, които бяхме обърнали.

Най-лошото бяха няколкото яркозелени листа, разсипани на земята в правилен полукръг.

Мартен повдигна вежди и аз се изчервих. Бях ги откъснал от близкия храст и разсеяно ги бях

напускал по земята, докато слушах наставника ни.

— Внимателно обмисляйте всяка своя стъпка и се движете предпазливо — предупреди

ни следотърсачът. — И не се губете един друг от поглед. — Той местеше очи между мен и

Темпи. — Захванали сме се с опасна игра.

После ни показа как да прикриваме следите си. Бързо стана ясно, че зле прикритата

следа често е по-очевидна от онази, която е оставена такава, каквато е. И така, през

следващите два часа научихме как да крием своите грешки и да забелязваме грешките, които

другите са се опитали да потулят.

Едва когато следобедът вече се превръщаше във вечер, двамата с Темпи започнахме да

претърсваме участъка от гората, който беше по-голям от повечето баронства. Вървяхме на

зигзаг близо един до друг, като внимавахме за каквито и да е следи от бандитите.

Представих си дългите дни, които ни предстояха. Мислех си, че ровенето в Архива е

досадно, но в сравнение с търсенето на счупена клонка в толкова голяма гора проучванията

ми за грама изглеждаха като приятно занимание.

В Архива имах шанса да направя някои случайни открития. Там до мен бяха моите

приятели, с които можех да разговарям и да се шегувам и чиято привързаност усещах.

Погледнах настрани към Темпи и осъзнах, че мога да преброя думите, които беше изрекъл

днес — двайсет и четири, както и колко пъти беше срещнал погледа ми — общо три.

Колко дни щяха да са ни необходими? Десет? Двайсет? Милостиви Техлу! Възможно ли

беше да прекарам цял месец тук, без да полудея?

С такива мисли в главата не е чудно, че ме заля вълна на облекчение, когато забелязах

отчупената кора на едно дърво и сноп трева, обърнат в погрешната посока.

Тъй като не исках да се изпълвам с напразни надежди, махнах на Темпи да се приближи.

— Виждаш ли нещо тук?

Той кимна, като си играеше с яката на ризата си, и посочи тревата, която и аз бях

забелязал. След това ми показа одраскания край на един оголен корен, който не бях видял.

Главата ми почти се замая от вълнение, извадих дъбовата клонка и дадох сигнал на

Мартен. Помръднах я съвсем леко, защото не исках да изпадне отново в паника.

Минаха само две минути, преди Мартен да се появи откъм дърветата, но за това време

вече бях успял да измисля три плана как да проследим и да убием бандитите, бях съчинил

три монолога за извинение към Дена и бях решил при завръщането си в Северин да даря

пари на църквата на техлините в израз на благодарността ми за това истинско чудо.

Очаквах, че Мартен ще се раздразни, че сме го повикали толкова скоро. Но когато

застана до нас, изражението на лицето му беше съвсем делово.

Посочих тревата, кората и корена.

— Последното го забеляза Темпи — рекох аз, за да отдам дължимото на адемеца.

— Хубаво — похвали ни сериозно той. — Добра работа. Освен това ето тук има огъната