Чтение онлайн

Преди Летописеца да успее да вдигне своята цепеница, нещото заобиколи огъня отстрани и скочи към него с внезапното движение на скакалец. Летописеца простря ръцете си напред точно когато черното същество се удари в лицето и гърдите му. Студените му твърди крака дращеха, за да се захванат, и писарят усети как по опаката страна на ръката му минават ленти на остра болка. Докато се олюляваше, почувства, че петата му закача нещо по изровената земя, и рухна по гръб, като диво размахваше ръце.

Докато падаше, Летописеца успя да хвърли последен поглед към кръга от светлината на огъня. Още от черните неща изпълзяваха от мрака, а краката им потракваха бързо и отривисто върху корените, скалите и падналите листа. От другата страна на огъня мъжът с тежкото наметало държеше в готовност желязната тояга с двете си ръце.

Той стоеше в очакване — напълно неподвижен и мълчалив.

Летописеца падаше назад с черното нещо, все още вкопчено в него, когато главата му се удари в каменната стена отзад. Той почувства взрив на тъпа тъмна болка. Светът се забави, размаза се и след това изчезна в мрака.

* * *

Летописеца отвори очи и погледът му попадна върху смущаваща бъркотия от тъмни форми и проблясъци от светлината на огъня. Черепът му пулсираше от болка. Усещаше няколко линии на пронизваща осезаема болка от опаката страна на ръцете си и тъпа болка от лявата страна на гърдите, която се появяваше при всяко поемане на дъх.

След дълга концентрация най-накрая успя да докара света около себе си на фокус, макар и все още замъглен. Добре увитият мъж седеше наблизо. Вече не носеше ръкавиците си и тежкото му наметало висеше на дрипи по тялото му, но иначе изглеждаше невредим. Не беше свалил качулката и лицето му беше скрито.

— Събуди ли се? — запита мъжът с любопитство. — Това е добре, човек никога не може да е сигурен при рана в главата. — Качулката леко се наклони. — Можеш ли да говориш? Знаеш ли къде се намираш?

— Да — дрезгаво отвърна Летописеца. Произнасянето на думата му коства огромно усилие.

— Още по-добре. Третият път се отплаща за всички останали. Мислиш ли, че можеш да се изправиш и да ми помогнеш? Трябва да изгорим и заровим телата.

Летописеца помръдна леко главата си и внезапно почувства замайване и гадене.

— Какво се случи? — попита.

— Може да съм ти счупил някое и друго ребро — каза мъжът. — Един се беше качил върху теб. Нямах голям избор. — Той сви рамене. — Съжалявам, ако това има някакво значение за теб. Вече заших драскотините по ръцете ти. Би трябвало бързо да се оправиш.

— Няма ли ги вече?

Качулката кимна.

— Скраелите не отстъпват. Те са като рояк оси. Атакуват, докато не измрат.

— Има цял рояк от тези неща? — на лицето на Летописеца се изписа ужас.

— Слава Богу — не. Бяха само пет. Обаче трябва да ги изгорим и заровим за всеки случай. Вече нарязах дървата, които ни трябват — ясен и самодивско дърво.

Летописеца се засмя с леко истерична нотка.

— Точно като в детската песничка:

P>

Нека се захванем здраво

и копаем отзарана.

Със самодивско дърво и ясен

ровът ни да е опасан.

P$

— Точно така — сухо каза мъжът. — Ще се изненадаш какви неща са скрити в детските песнички. Но макар да не мисля, че ще се наложи да копаем чак „отзарана“, не бих отказал малко помощ… — многозначително провлачи той.

Летописеца предпазливо опипа тила си с една ръка, след това погледна пръстите си, изненадан, че не са омазани в кръв.

— Мисля, че съм добре — рече той, като първо предпазливо се надигна на лакът и след това се изправи до седнало положение. — Има ли няк… — Очите му примигнаха и той се отпусна назад, все едно костите му поддадоха. Главата му се удари в земята, отскочи веднъж и след това спря, леко извърната на една страна.

* * *

Коте търпеливо седеше и чакаше, без да откъсва очи от изпадналия в безсъзнание мъж. Когато видя, че не помръдва, с изключение на движещия се нагоре-надолу гръден кош, съдържателят вдървено се изправи на крака и коленичи край Летописеца. Повдигна единия му клепач, след това другия и изсумтя на гледката, макар и да не изглеждаше особено изненадан.

— Предполагам, че няма шанс да се събудиш — заяви той без особена надежда в гласа, след което потупа леко бледата буза на Летописеца. — Мда, май няма никакъв шанс… — Капка кръв падна върху челото на писаря, последвана бързо от втора.

Коте се изправи, така че да не е наведен над изгубилия съзнание мъж, и изтри кръвта, доколкото можа, тоест не особено добре, тъй като и ръцете му бяха изцапани с кръв.

— Съжалявам — разсеяно се извини той.

Дълбоко въздъхна и махна качулката си. Червената му коса беше сплъстена върху главата, а половината му лице беше омазано с полузасъхнала кръв. Той бавно започна да сваля съдраните остатъци от наметалото си. Под него носеше кожена ковашка престилка, цялата покрита с разрези. Махна и нея, и отдолу се показа обикновена сива риза от домашно тъкано платно. И двете му рамена, и лявата ръка бяха тъмни и подгизнали от кръв.

Коте започна да разкопчава копчетата на ризата си, но после се отказа да я сваля. Изправи се предпазливо, взе лопатата и започна бавно и мъчително да копае.

> 5.

> Бележки

Отдавна беше минало полунощ, докато Коте успее да се върне в Нюар с отпуснатото тяло на Летописеца, метнато върху наранените му рамене. Къщите и магазините на града бяха тъмни и притихнали, но „Пътният камък“ беше изпълнен със светлина.

Баст стоеше на прага и очевидно не го свърташе на едно място от нерви.

Когато видя приближаващата се фигура, той се затича по улицата, като гневно размахваше парче хартия.

— Бележка?! Измъкваш се и ми оставяш просто една _бележка_? — изсъска през зъби той. — Аз да не съм ти някоя пристанищна курва?

Коте се извъртя и прехвърли отпуснатото тяло на Летописеца в ръцете на Баст.

— Знаех си, че ще започнеш да спориш с мен, Баст.

Баст продължаваше да държи тялото на Летописеца пред себе си без особено усилие.

— Това дори и бележка не беше: „Ако четеш това, значи вече сигурно съм мъртъв.“ — Що за бележка!

— Не предполагах, че ще я намериш преди сутринта — уморено каза Коте, докато се отправяха по улицата към странноприемницата.

Баст погледна надолу към мъжа, когото носеше, сякаш едва сега го забелязваше.

— Кой е този? — Леко го разтърси, като го разглеждаше с любопитство, преди с лекота да го прехвърли през едното си рамо, сякаш беше обикновен чувал.

— Някакъв нещастник, който се оказа на пътя в неподходящия момент — с леко презрение отвърна Коте. — Не го друсай много. Главата му може да не е в много добро състояние.