Чтение онлайн

— Ни съм никък от придирчивите — отвърна тя. — Шъ взема квото доде.

Бях доволен, че Шием не гледаше към мен, когато тя заговори.

Акцентът й не беше идеален — ъ-тата й бяха малко провлачени и стягаше твърде много гърлото си, когато говореше, но се справи доста прилично.

— Ни мой да тъ е срам — рече Шием. — Шъ стигни, та ча и шъ артиса.

— Най ми съ апва бут — отвърна Дена, след това смутено се изчерви и сведе поглед.

Тоя път й се получи по-добре.

Шием се доказа като истински кавалер, като се въздържа от груби коментари, докато поставяше дебел резен месо, от което се вдигаше пара, върху нейното парче хляб.

— Пай си пръстите. Шъ съ опариш.

Когато всички изядохме парчетата си, Шием ни сервира по още едно, а след това и трето. Не след дълго вече облизвахме мазнината от пръстите си и дояждахме последните остатъци. Реших да подхвана основния въпрос. Ако и сега не беше готов да сподели някоя клюка, значи никога нямаше и да бъде.

— Чуда съ как си по тез баири, при сите тия лошотии, дет стават.

— Кви съ тия лошотии? — попита той.

Той още не беше чул за клането на сватбеното тържество. Това беше добре.

Макар да не можеше да ми разкаже подробности за самото нападение, това означаваше, че щеше да е по-склонен да разговаря за събитията отпреди сватбата. Дори и всички в града да не бяха уплашени до смърт, се съмнявах, че щях да открия някого, който да иска да говори откровено за мъртвите.

— За некви сакатлъци чух при Маутхен — казах аз, като се стараех информацията да е възможно най-неопределена и безобидна.

— Да ти река, нема чудно у таъ работа — изсумтя той.

— Що тъй?

Шием се изплю встрани.

— Тия Маутхен съ баш говеда и хич не съ читави люде. — Той отново поклати глава. — Хич не припарвам до Барорхил, харно, дето старата ми вкара акъл в главатъ. Виж, Маутхен немът акъл.

Едва когато чух Шием да произнася името на мястото с тежкия си акцент, го разбрах правилно. Не беше Боро-рил — потока Боро. Беше Баро-хил, тоест Надгробната могила, казано постарому.

— Аз свинете не пускам да пасат там, па тея гламави нещастници си дигнаха къща на баира… — Той възмутено поклати глава.

— Немаше ли кой да ги спре? — подпита Дена.

— Маутхен акъл не зимат. — Свинарят издаде оскърбителен тук. — От грошове чиляк оглушава.

— Че кво му има, къща кат къща — възпротивих се аз. — Що па не?

— Чилякът щял щерка му да е у къща с харен изглед — съгласи се Шием. — Ма га купайш основите и найдеш кости и таквиз, па съ не спреш… Улави люде.

— Ма верно? — попита Дена с ужас.

Шием кимна и се наведе напред.

— Има и още. Оня копа, удря камъне. Да речеш да е спрял, ама не… — Той подсмръкна. — Зафаща да ги вади, че и още търси и ги туря у строежа!

— Че що да не? Нали са найдени камънете? — попитах аз.

Шием ме изгледа, сякаш бях малоумен.

— Че ти шъ си дигнеш ли къща от надгробни камъне? Шъ дадеш ли на щерка си дар, изкопан от гроб?

— Найдено е нещо, а? И какво? — подадох му бутилката.

— Ей го де, начи, тайното нещо — кисело отвърна Шием и отпи пак. — Копал, чилякът, копал, вадил камъне. Дорде не стигнал до стайче — запечатано и от камък. И ги заклел сите да си траят кво найдел вътре, че да бъдело изненада за сватбата.

— Пари ли, що ли? — попитах аз.

— Нема да съ пари — поклати глава той. — За пари Маутхен нема дъ си трай. Сигур е било… — Той отвори уста, затвори я, като търсеше подходящата дума — … как го викат онуй, дето го турят на полицата, да им се дивят сите гости?

Безпомощно свих рамене.

— Семейна ценност? — предположи Дена.

Шием сложи пръст отстрани на носа си и след това я посочи с усмивка.

— Туй ще да е. Таквоз лъскаво, да се чудят чиляците. Тоз Маутхен се гледа да се фука, мискинина.

— Демек никой не го знае що е? — попитах аз.

— Да има двама-трима да знаят — кимна Шием. — Маутхен и брат му, двамца от синовете, жената му май. Цялата им пасмина се дуеше за таз тайна, на сички разправяха.

Това поставяше всичко в нова светлина. Трябваше да се върна във фермата и да огледам пак.

— Видел ли си други люде по тез места днеска? — попита Дена. — Чичо ми се затри, тъ го дирим.

— Не е като да съм го видел — поклати глава Шием.

— Сърцето мъ свива за него — настоя тя.

— Нема да тъ лъжа, моме — рече той. — Има що да съ плашиш, ако е сам чилякът из тез лесове.

— Що, лоши люде ли бродят? — попитах го аз.

— Не квито мислиш. Аз се смъквам насам сал веднъж у годината, есенес. То си требе зарад фуража за свинете, ма не пъ чак толко. Чудни работи стават тъдява, хеле па на север. — Той погледна Дена и след това отново сведе глава към краката си, очевидно несигурен дали трябваше да продължи.

Точно такива неща ме интересуваха, затова махнах с ръка на думите му и се опитах да го предизвикам да говори.

— Не ни хортувай легенди, Шием.

Той се намръщи.

— Преди две нощи, га станах… — Той се поколеба и хвърли поглед към Дена — … по нужда, видех нещо да свети на север. Голема вълна син пламък. Колко клада да беше, ма блесна тъй, изведнъж. — Той щракна с пръсти. — После немаше нищо. И така — три пъти.

По гърба ми полазиха тръпки.

— Преди _две_ нощи? — попитах аз. — Сватбата беше едва снощи.

— Две нощи ти викам, нал тъй? Оттогаз карам се на юг. Хич не ща и да знам кво е било, дето струва син пламък нощем там горе.

— Истина ли, Шием. Син пламък?

— Да не съм некой лъжлив Рух, дет ти изкарва акъла за пенита, момко — очевидно раздразнен каза той. — Животът ми е минал по тез баири. Секи знай, че по камънака на север има нещо. Затуй чиляк не стъпва там.

— Нема ли ферми нататък? — попитах аз.

— По тея скали нема кво да гледаш, освен ако не садиш камъни — разпалено рече той. — Ти кво, ще речеш, че не моа да позная огън? Беше син, викам ти. На ей таквиз талази. — Той широко разтвори ръце. — Гаче ли си сипал спирт в огъня.