Чтение онлайн

— Надявах се, че ще можеш — простичко отвърнал той. — Но знаех истината. Аз вече не съм онзи Ланре, когото ти познаваше. Сега имам ново и ужасно име. Аз съм Халиакс и няма врата, която да може да ме спре. Всичко е изгубено за мен — няма я Лира, не мога да избягам в сладостното спокойствие на съня, нито в блажената забрава — дори лудостта не може да ме стигне. Самата смърт е като отворена врата за моята сила. Не мога да избягам. Единствената ми надежда за забрава е всичко да изчезне и Алеу да падне безименна от небето. — И като казал това, Ланре скрил с ръце лицето си и тялото му се разтърсило от тихи, мъчителни ридания.

Селитос погледнал към земята под него и усетил малка искрица надежда. Шест стълба дим се издигали от земята долу. Нямало го вече Мир Тариниел и шест града били разрушени. Но това означавало, че имало надежда. Все още бил останал един град…

Въпреки всичко, което се било случило, Селитос погледнал към Ланре със състрадание и когато заговорил, гласът му бил изпълнен с тъга:

— Нищо друго ли не остава тогава? Няма ли никаква надежда? — Той сложил ръка върху рамото на Ланре. — В живота има сладост. Дори и след всичко това аз ще ти помогна да я потърсиш. Ако имаш желание да опиташ да го направиш.

— Не — отвърнал Ланре и се изправил в целия си ръст с величествено и скръбно лице. — Няма никаква сладост. Ще посея сол, за да не поникнат горчиви плевели.

— Съжалявам — рекъл Селитос и също се изправил.

След това заговорил със силен глас:

— Никога преди взора ми не е бил замъглен. Не успях да видя истината в сърцето ти. — Селитос си поел дълбоко дъх. — Никога повече няма да бъда измамен от собствените си очи…

Той вдигнал камъка и вкарал острия му връх в окото си. Викът му отекнал от скалите и той паднал задъхан на колене.

— Нека никога повече не бъда така сляп.

Настъпила пълна тишина и оковите на магията паднали от Селитос. Той хвърлил камъка в краката на Ланре и рекъл:

— Обвързвам те със силата на собствената си кръв. Бъди прокълнат от собственото си име.

Селитос изрекъл дългото име, което лежало в сърцето на Ланре, и при звука му слънцето потъмняло и вятър започнал да събаря камъни от планинския склон.

След това Селитос заговорил:

— На това те обричам. Нека лицето ти винаги бъде скрито в сянка, черна като съборените кули на моя многообичан Мир Тариниел.

— На това те обричам. Собственото ти име да бъде обърнато срещу теб и да не знаеш покой.

— На това обричам теб и всички, които те последват. Нека то да трае до края на света и Алеу падне безименна от небето.

Селитос гледал как мракът се събирал около Ланре. Скоро вече нищо не се различавало от красивите му черти, само лека следа от носа, устата и очите му. Всичко останало било в черна безформена сянка.

Тогава Селитос се изправил и рекъл:

— Победи ме веднъж с коварство, но никога повече няма да го направиш. Сега виждам по-добре от преди и силата ми се върна. Не мога да те убия, но мога да те отпратя от това място. Махай се! Сега ми е още по-противно да те гледам, като знам, че някога ти беше добър човек.

Още докато изговарял думите, те горчали в устата му. Ланре, с лице обвито от сянка, по-черна и от най-беззвездната нощ, бил издухан надалеч като дим от вятър.

След това Селитос навел глава и горещите му кървави сълзи се стичали върху земята.

* * *

Едва когато Скарпи спря да разказва, забелязах колко ме беше увлякла историята. Той наклони глава назад и пресуши остатъка от виното в глинената си чаша. Обърна я наопаки и я сложи върху тезгяха с глух звук, който прозвуча като финал.

Настъпи врява от въпроси, коментари, молби и благодарности от децата, които бяха стояли неподвижни като камък през цялото време, докато траеше разказът. Скарпи направи недоловим жест към кръчмаря, който постави пред него халба с бира, докато децата започнаха да се разотиват към улицата.

Изчаках, докато и последното от тях излезе, преди да се приближа към него. Той обърна към мен диамантено сините си очи и аз запелтечих:

— Благодаря ти. Исках да ти благодаря. Баща ми щеше много да хареса тази история. Тя е… — внезапно млъкнах. — Исках да ти дам това — извадих едно желязно половин пени. — Не знаех какво ще се случи, затова не платих. — Гласът ми звучеше дрезгаво. Вероятно бях изрекъл повече думи, отколкото казвах за цял месец.

Той се взря по-отблизо в мен.

— Ето правилата — каза той, отбелязвайки ги на възлестите си пръсти. — Първо: не говори, когато говоря аз. Второ: давай дребна монета, _ако_ имаш в повече. — Той погледна към половината пени на тезгяха.

Тъй като не исках да призная колко много се нуждая от парите, се зачудих какво друго да кажа.

— Знаеш ли много истории?

Той се усмихна и мрежата от бръчки, които насичаха лицето му, по някакъв начин се превърнаха в част от тази усмивка.

— Знам само една история. Но изглежда, че често малки части от нея се превръщат в отделни истории. — Той отпи от чашата си. — Всички те растат около нас. В именията на Кеалдим и в работилниците на Кеалдар, над Стормуол в голямото пясъчно море. В ниските каменни къщи на Адем, изпълнени с тихи разговори. И понякога… — Той отново се усмихна. — Понякога историята расте в мизерни долнопробни кръчми, край доковете на Тарбеан. — Блестящите му очи погледнаха дълбоко в мен, сякаш бях книга, която той можеше да прочете.

— Добрата история разказва истината — казах аз, повтаряйки нещо, което баща ми обичаше да казва просто за да запълни тишината.

Чувствах се странно отново да разговарям с някого — странно, но приятно.

— Предполагам, че тук има толкова истина, колкото и навсякъде другаде. Жалко, че светът може да е по-добър с малко по-малко истина и повече… — замълчах, защото не знаех от какво искам повече.

Погледнах надолу към ръцете си и ми се прииска да бяха по-чисти.

Той бутна монетата от половин пени към мен. Взех я и той се усмихна. Грубата му ръка се спусна леко върху рамото ми като птица, която каца.

— Всеки ден с изключение на Деня на скръбта. Горе-долу като удари шестата камбана.

Тръгнах да си вървя и след това спрях.

— Вярна ли е? Историята? — направих неопределен жест. — Онази част, която разказа днес?

— Всички истории са верни — отвърна Скарпи, — но тази наистина се е случила, ако това имаш предвид. — Той отпи още една дълга глътка, после са усмихна, а очите му игриво заблестяха. — Повече или по-малко. Трябва да бъдеш малко лъжец, за да разказваш историите по правилния начин. Прекалената истина обърква фактите. Прекалената честност те кара да звучиш неискрено.