Чтение онлайн

— Да не си посмял да нараниш моя татко!

Удивен, войникът премести поглед от бащата към дъщерята, а в това време към тях се приближи и Кати — по-внимателна и е разтворени ръце.

— Войнико — каза тя като човек, свикнал да дава нареждания, — аз съм лекар и ще прегледам тази рана. Ето защо можете да свалите пушката. Веднага!

Полицаят сграбчи рамото на войника и му каза нещо, което Райън не можа да разбере. Пушката промени незначително ъгъла си и момчето се отпусна едва забележимо. Райън видя още полицаи, които бягаха насам, и някаква бяла кола с виеща сирена. Ситуацията, каквато и да е тя, беше овладяна.

— Лунатик такъв! — Кати огледа раната безстрастно. На рамото си Райън имаше тъмно петно, от което сивият вълнен плат на новия му костюм ставаше пурпурночервен. Сега цялото му тяло се тресеше. Едва стоеше, а тежестта на Сали, увиснала върху крака му, го караше да се клатушка. Кати хвана дясната му ръка и му помогна да седне на асфалта, като го подпря на колата. Отдръпна сакото от раната и леко опипа рамото. Само че не му се стори никак леко. Кати протегна ръка и извади от задния му джоб кърпичка, която притисна отгоре.

— Не изглежда никак добре — отбеляза тя, без да се обръща към някого.

— Тате, целият си в кръв! — Сали стоеше на един дъх разстояние от него и ръцете й пърхаха като крилцата на малка птичка. Джек искаше да я приласкае, да й каже, че всичко е наред, но не можеше да я достигне, сякаш тя беше на хиляди мили от него, а и рамото му даваше да разбере, че нещата съвсем не бяха наред.

Сега около колата се суетяха десетина задъхани полицаи. Трима с пистолети в ръце оглеждаха събиращата се тълпа. От западната страна на улицата се появиха още двама войници в червени униформи. Приближи се един сержант от полицията. Кати не му даде възможност да каже нищо, защото рязко нареди:

— Повикайте линейка. Незабавно!

— Линейката е на път, мадам — отговори сержантът с неочаквано мек тон. — Защо не ни позволите да се погрижим за тези неща?

— Аз съм лекар — отсече тя. — Имате ли нож?

Сержантът се обърна, свали щика от пушката на войника и се наведе, за да помага. Кати вдигна сакото и жилетката, за да може той да ги среже, а след това му помогна да разрежат и ризата и да освободят рамото. Тя захвърли настрани кърпичката, която вече беше просмукана с кръв. Джек започна да протестира.

— Млъкни, Джек! — Кати погледна сержанта и кимна към Сали: — Махнете я оттук!

Сержантът махна на един от войниците. Редникът пое Сали и нежно я притисна към гърдите си. Джек видя малката си дъщеричка разплакана жално, но всичко му изглеждаше някак си отдалечено. Почувства кожата си студена и мокра — шок ли е това?

— По дяволите! — изруга кисело Кати. Сержантът й подаде дебела превръзка. Притисна я към раната, но докато се опитваше да я завърже, тя почервеня. Райън изпъшка. Изпитваше болка, сякаш някой е забил брадва в рамото му.

— Джек, какво се опитваше да направиш, дявол да го вземе? — запита тя през зъби, докато оправяше превръзката.

— Не се опитвах, а го направих, мамицата му! — изруга в отговор Райън, а внезапно обзелият го гняв притъпи болката. За да изговори всичко това, изчерпа почти всичките си сили.

— Аха — изпъшка Кати. — Е, Джек, кървиш като заклано прасе.

От другата страна на улицата прииждаха тичешком още хора. Изглежда, сто коли със сирени се бяха събрали тук и от тях изскачаха мъже — някои униформени, а други цивилни, — за да се присъединят. Един полицай с по-богато украсени пагони започна да крещи и да нарежда на останалите. Сцената беше впечатляваща. Една отделна, независима част от мозъка на Райън отбеляза всичко това. Ето, той седеше тук е накисната риза, сякаш върху нея са изливали кръв от кана. Кати, чиито ръце бяха покрити с кръвта му, все още се опитваше да нагласи превръзката както трябва. Дъщеря му се задавяше в собствените си сълзи в ръцете на едрия войник, който, изглежда, й пееше песен на непознат за Райън език. Очите на Сали, пълни с отчаяние и мъка, бяха приковани върху него. Независимата част на съзнанието му реши, че всичко това е много забавно, но нова вълна от болка внезапно го върна в реалността.

Полицаят, очевидно взел нещата в свои ръце, се приближи до тях, след като беше огледал района.

— Сержант, преместете го.

Кати го погледна и отговори гневно:

— Отворете вратата от другата страна, по дяволите, аз се боря е кървяща рана!

— Другата врата е заяла, мадам. Позволете да ви помогна.

Райън дочу друга сирена, докато тримата се навеждаха над него. Отместиха го на тридесетина сантиметра встрани и старшият офицер се опита да отвори вратата на колата. Не го бяха преместили достатъчно далеч. Когато вратата се отвори и завъртя, ръбът й удари рамото на Райън. Последното нещо, което си спомни, преди да припадне, беше пълният с болка вик.

Очите на Райън дойдоха бавно на фокус, но съзнанието му беше все още замъглено и в него изплуваха несвързани мисли. За момент му се стори, че се вози в кола. Поклащането встрани, докато колата се движеше, предизвикваше болка в гърдите му, а и далечината се чуваше някакъв атонален звук, който всъщност не беше чак толкова далеч. Стори му се, че видя две познати лица. И Кати беше там — не, имаше някакви хора в зелени дрехи. Всичко беше притъпено освен парещата болка в рамото и гърдите, но като премигна, откри, че всички си бяха отишли. Пак дойде в съзнание, но вече на ново място.

На пръв поглед таванът беше бял и почти еднообразен. По особен начин Райън усещаше, че е под въздействието на наркотик. Разбираше чувствата си, но не можеше да си припомни защо. Необходими му бяха няколко минути, прекарани в лениво концентриране, за да установи, че таванът е направен от акустични плочки, монтирани на бели метални рамки. Някои от плочките имаха петна от вода и му служеха за ориентири. Други пък бяха направени от прозрачна пластмаса за мекото луминесцентно осветление. Нещо беше вързано под носа му и след малко усети някакъв хладен газ да минава през ноздрите му — дали не е кислород? Едно след друго останалите му сетива започнаха да възприемат. В посока от главата надолу по тялото те започнаха да го обследват и с нежелание пращаха сигнали към мозъка. Някакви невидими неща бяха прикрепени е лепенки към гърдите. Усещаше ги на космите си, с които Кати обичаше да си играе, когато беше пийнала. Чувстваше лявото си рамо като…никак не го чувстваше. Тялото му беше прекалено тежко, за да може да го помести дори и на сантиметър.

„Болница — реши той след няколко минути. — Защо съм в болница?…“ Съсредоточи се за известно време, за да се досети защо се намира тук. Добре беше, че когато си спомни, че е отнел човешки живот, омаята на наркотика му помогна да го понесе по-леко.

„Застреляха ме, нали?“ Райън бавно завъртя глава надясно. Една банка с вътрешновенозна течност висеше на метална стойка до леглото, а гумените маркучета се криеха под чаршафа, където беше привързана ръката му. Опита се да открие къде е забодена иглата, която трябваше да се намира от вътрешната страна на лакътя, но не можа. Устата му беше суха — сякаш пълна с памук.

„Не ме простреляха отдясно…“ Опита се да завърти глава наляво. Пречеше му нещо меко, но много устойчиво. Райън не беше в състояние да се тревожи за това. Не прояви и особено любопитство за положението си. По неизвестна причина всичко наоколо му изглеждаше много по-интересно от собственото му тяло. Погледна право нагоре и видя прибор, наподобяващ телевизионен екран, заедно с някакви електронни уреди, които не можа да разпознае, тъй като ги виждаше под остър ъгъл. „Това електрокардиограф ли е? Нещо такова трябва да е“ — реши той. Всичко дойде на мястото си. Намираше се в реанимация след хирургическа операция, обвързан с жици като космонавт, а персоналът правеше изводи дали ще оживее или не. Наркотикът му помагаше да обмисля нещата е удивителна обективност.