Чтение онлайн

— Тогава триумфът ми е пълен, защото най-много от всички останали бих искал да победя господин Декарт.

— Лорд Халифакс несъмнено ще ви възнагради за усилията.

— Мисълта, че съм се борил с ума на Декарт, е достатъчна награда.

— Я стига, сър! Известно е, че лорд Халифакс ви харесва. Вече се шушука, че когато господин Нийл напусне Монетния двор, вие ще бъдете следващият Главен майстор.

— Лъжлив слух, сър. В това поне имате предимство пред мен. Лъжите и неверните слухове са ви присъщи похвати.

— Но този факт не ви ли дразни и огорчава, сър? Да знаете, че причината да предпочетат вас, не са вашите флуксии или земното притегляне, нито дори превъзходният ви ум? Не се ли чувствате неловко, като знаете истинската причина за издигането си?

Нютон не отговори.

— Дори на оскъдната светлина виждам истината, изписана на лицето ви — продължи Оутс.

— Млъкнете, сър! — заповяда му Нютон.

— Не казвам, че ви обвинявам, сър. Вероятно и аз бих постъпил по същия начин.

— Замълчете, сър — настоя Нютон.

— Кой не би изтъргувал добродетелта на красивата си племенница заради кариерата си? Известно е, че лорд Халифакс е влюбен в девойката. И че я е направил своя любовница и курва. Лорд Лукас го е чул от лорд Харли, който го е научил от самия Халифакс. Тя е седемнадесетгодишна, нали? Хубав период за едно момиче. Катеричката й не е нито твърде млада, нито твърде стара, същинско доматче, което все още не е почервеняло изцяло. Освен това е порядъчно момиче, затова катеричката й е чиста. Има много блудници, които се преструват на девственици. Но истинската девственица е нещо различно. И кой друг може да си позволи подобно удоволствие, ако не богаташ като лорд Халифакс? Цената е вашето служебно повишение, докторе.

— Това е проклета лъжа! — възкликна Нютон и го удари с всичка сила по лицето — нещо, което видях за пръв и последен път.

Оутс наведе глава.

— Щом казвате, сър, ще ви повярвам, макар че цял Лондон е на друго мнение.

След това всички се умълчахме.

Най-вече аз.

Въпреки всичко мислех, че госпожица Бартън бе станала курвата на лорд Халифакс по свое желание.

Така на косъм беше предотвратено голямо бедствие за страната. Трябва да призная обаче, че събитията не ме интересуваха много, имайки предвид собственото ми нещастие. Ала най-лошото беше, че не бе направено много за наказването на главните подстрекатели, обвинени в противодържавна дейност. Човек би помислил, че някои членове на правителството са в съюз с организаторите на заговора. Това би обяснило защо Оутс беше спокоен, щом научи, че плановете му са се провалили. И Нютон беше на същото мнение, когато по-късно обсъдихме нещата. Той каза, че често става така и от обикновените хора се търси отговорност, докато знатните се измъкват безнаказано.

Тайтъс Оутс беше осъден не за предателство или подмолна противодържавна дейност, а за дългове. През 1698 година беше освободен и необяснимо на какво основание му бе отпусната сумата петстотин фунта и още триста фунта годишно от Пощите под формата на пенсия. Нютон не откри обяснение за случилото се.

Или поне не благоволи да ми го каже. Оутс със сигурност продължи подривната си дейност, защото на 6 януари 1698 година дворецът Уайтхол изгоря до основи. Оцеля само Банкетната зала. Говореше се, че холандска перачка е проявила небрежност с ютията. Много по-късно обаче Нютон получи информация, че жената не е била холандка, а французойка и хугенотка.

Никакви действия не бяха предприети срещу лорд Ашли и лорд Лукас. Те дори не бяха арестувани. Лукас остана Главен майстор и прие цар Петър Велики по време на посещението му в Лондонската крепост Тауър през февруари 1698 година. Същата година лорд Ашли подаде оставка като член на Парламента и през 1699 наследи баща си като трети граф на Шафтсбъри, а през юли 1702, след възкачването на престола на кралица Ана, се оттегли от публичния живот. Жан Фуке продължи да работи като Заместник-главен майстор на Монетния двор, а сър Джон Хублон стана Първи гуверньор на Английската банка.

Кралят се върна в Англия и слезе на брега в Маргейт в неделя, 14 ноември 1697 година. Валеше почти непрекъснато, но лошото време не охлади въодушевлението на всички лоялни англичани за завръщането на Уилям. Из целия Лондон биеха камбани, а в Тауър стреляха оръдия толкова силно, че покривът на къщата ми се срути. Два дни по-късно кралят пристигна в Лондон. Шествието беше грандиозно, но мнозина, които го помнеха, казаха, че не е толкова величествено, колкото завръщането на крал Чарлс.

Вторник, втори юни, беше Денят на благодарността за мира и въпреки че навсякъде беше мокро и влажно, вечерта имаше фойерверки. На другия ден мнозина от арестуваните като якобити френски хугеноти бяха осъдени за държавна измяна. В затворените за широката публика съдилища те шумно протестираха, че не са якобити, нито римокатолици. Предложението им обаче да докажат, че не са паписти, като получат Светото причастие, както изисква Законът за проверката, бяха пренебрегнати като нечестни, цинични и подвеждащи опити за възпрепятстване на правосъдието. Истината е, че през онзи декември имаше малко справедливост и съдебните процеси бяха по-скоро фарс, отколкото действителни, или предрешен въпрос, както се е изразил Шекспир. Над сто души бяха изселени в Америка, но шестима, сред които Валие и Роан, бяха осъдени на смърт.

Пети декември беше първата неделя, в която във възстановената отчасти църква „Сейнт Пол“ имаше богослужение, тъй като беше изгоряла по време на пожара, избухнал в Сити. Работата все още не беше приключила и големият купол на сър Кристофър Рен не беше издигнат, но хорът беше сформиран и органът беше великолепен. Нютон и аз присъствахме на службата. Господин Найт проповядва за съборното послание на Юда, третия стих, където братът на Иаков увещава християните, че трябва да се подвизават в името на вярата, която веднъж завинаги е предадена на светиите. Господин Найт приложи текста към социнианската доктрина — съвсем близка до арианството на моя господар.

Няколко дни по-късно, след няколкоседмично отсъствие, се върнахме в Монетния двор. Нютон получи писмо от сержант Роан, който беше в „Нюгейт“, където се носеше славата му, че може да издейства помилване за доносниците си. Сержантът искаше да се срещне с него, за да му разкрие някаква голяма тайна.

— Какво? Още една проклета тайна! — възкликнах аз.

— Това е Тауър — отвърна Нютон, сякаш това обясняваше всичко.

И наистина беше така. Лондонската крепост беше нещо повече от затвор и безопасно място за сечене на монети. Тауър беше синоним на душевно състояние, начин на мислене, манталитет, който въздействаше върху всеки, докоснал се до стените му. Все още съм обсебен от спомена за крепостта. И ако желаете да разговаряте с духа ми, трябва да го потърсите там, защото бях в Тауър, когато умрях. Не тялото ми, а сърцето и душата ми бяха убити, докато бях в Лондонската крепост. Младите дами, които желаеха да забременеят, имаха навика да посещават оръжейната колекция и да забиват кинжал в бронята между краката на Хенри VIII. Сега, разбира се, е късно, но се питам защо не ми хрумна да пробода гърдите му, за да си намеря нова любов и може би дори нов живот.

Отидохме в „Нюгейт“ и научихме, че главният надзирател Джеймс Фел е уволнен. Всичко останало обаче беше същото и „Уит“ все още продължаваше да бъде окаяно и нещастно място, макар че сержант Роан не се самосъжаляваше, както очаквах. Той ни посрещна в отделението на осъдените на смърт, без да изпитва омраза и гняв. Напротив, беше весел, въпреки побоя, който очевидно му бяха нанесли, и предстоящата си ужасна участ. На процеса не бе казал нищо, но сега направи пълни самопризнания за престъпленията си. Слушахме и тъпчехме хлебарките с краката си. Изповедта му беше най-необикновената и изумителната, която бях чувал в това страшно място.

— Сторих го, защото мислех, че така е правилно. Убийствата в нощта на Свети Вартоломей са ме обсебили за цял живот. И всички хугеноти протестанти като мен имат по-основателна причина от останалите да мразят римокатолиците. Ненавиждам католиците така, както другите се отвращават от венерическите болести или чумата, и с готовност бих се простил с душата си, за да ги видя всичките мъртви — заяви той.

— Джордж Мейси не беше католик — каза Нютон. — Нито капитан Морне.

— Клетият Мейси! Съжалявам, че беше убит. Търсейки фалшификатори на монети в Тауър, той случайно разбра за заговора, както вероятно сте се досетили, сър. Заподозряхме го, че ще ни издаде, когато научи какво сме намислили. И щом видяхме в него едно от нашите кодирани писма, това подпечата смъртната му присъда. Оръжейникът господин Туисълтън го изтезава по указания на капитан Морне, за да разберем какво знае Мейси, на кого е казал и дали шифърът е разгадан. Мисля, че писъците на Мейси увредиха разума на господин Туисълтън, защото след това умът му вече не беше същият.