Чтение онлайн

— Хм-м, обзалагам се, че това не е като другото в купата — рече Марша, като отпи и одобрително сви устни. Келнерът се поколеба, после се съгласи.

— Председателят нареди да донеса от частните запаси — и после изчезна, страхувайки се, че е казал прекалено много. Гордън забеляза, че Марша като магнит привлича приятели от всички ъгълчета на голямата зала, които се събираха около тях. Появи се Кароуей и се здрависа с усмихнато лице. Гордън се наслаждаваше на безкрайната й енергия. Никога не можеше да се отпусне така с Пени, спомни си той, и може би това трябваше да му подскаже нещо още от самото начало. През зимата на 1968 г., насред последната си голяма препирня, заедно с Пени отново бяха дошли във Вашингтон. Градът беше скрит в мъгла, която се издигаше от променливите течения на Потомак. Тогава бе избягвал вечери с физици, спомни си той, най-вече защото Пени ги намираше за отегчителни, а и той не можеше да предвиди кога тя ще започне някой от своите политически спорове или още по-лошо, ще изпадне в надуто мълчание. Имаше неща, за които безгласно се бяха разбрали да не разговарят, неща, които с времето се увеличаваха. Всеки имаше за какво да се заяжда — „ти си колекционер на несправедливости“, беше го обвинила веднъж Пени, но добрите периоди между лошите своенравно бяха започнали да излъчват освободена енергия. Между 1967 и 1968 г. настроението му се колебаеше и той не приемаше просмуканите от фройдизъм съвети на Пени, макар да не намираше и алтернатива. „Не си ли малко прекалено враждебно настроен към психоанализата?“ — каза му веднъж тя и Гордън разбра, че е така; той почувства, че дрънкащият като машина език е измама, капан. Психологията се беше моделирала по образеца на сериозните науки, по блестящия пример на физиката. Но бе взела за пример стария часовников механизъм на Нютон. За съвременната физика не съществуваше свят, независим от наблюдателя, не съществуваше непокътнат механизъм, нямаше начин да се опише дадена система, без да се включи в него. Интуицията му подсказваше, че такъв външен анализ не е в състояние да улови причината за търканията помежду им. И така, през оставащите дни на 1968 г. ядрото на личността му се разцепи, а една година по-късно се запозна с Марша Гоулд от Бронкс, Марша, дребна и смугла, и се беше изпълнила някаква неизбежна парадигма. Като си припомняше сега събитията и ги виждаше запечатани в кехлибар, той се усмихваше на Марша, която преливаше от жизненост до него.

Западните прозорци на продълговатата зала пропускаха светлина с цвят на потъмнял месинг. Пристигаха светила от институциите, финансиращи научните изследвания, както обикновено закъснели. Гордън кимаше, здрависваше се, разменяше обичайните незначителни реплики. В кръга на Марша се включи Рамси, който пушеше тънка пура. Гордън го поздрави със заговорническо намигане. После някакво лице каза:

— Исках да се запозная с вас, макар да се страхувам, че подхождам прекалено директно. — Гордън незаинтересовано се усмихна, потънал в собствените си спомени и после забеляза табелката, на която младият мъж саморъчно беше написал „Грегъри Маркъм“. Той замръзна, с увиснала във въздуха ръка. Заобикалящото го бъбрене заглъхна и Гордън ясно усети туптенето на сърцето си. Той глуповато каза:

— Хм, разбирам.

— Защитих дисертация по плазмена физика, но прочетох статиите на Танинджър и вашите, разбира се, и, хм, мисля си, че точно там е истинската физика. Искам да кажа, че има много последствия, свързани с космоса, не смятате ли? Струва ми се… — и Маркъм, който всъщност бе само десет години по-млад от него, се отвлече, нахвърляйки идеите си относно работата на Танинджър. Имаше някои интересни хрумвания за нелинейните решения, идеи, които Гордън не беше чувал преди. Въпреки шока, той откри, че следи с интерес специализираните обяснения. Можеше веднага да каже, че Маркъм имаше правилно усещане за проблема. Танинджър бе използвал новата математика на външните диференциални форми, което беше направило идеите му трудно усвоими за по-старото поколение физици, но за Маркъм това не представляваше проблем, не го спъваха старите, отдавна приети символи. Принципните изображения изникваха в ума му, парадоксални криви се спускаха с еклиптична логика до равнината на физическата реалност, която Маркъм беше овладял до съвършенство. Гордън откри, че се е развълнувал; копнееше да намери място, където да седне и да нахвърля своите собствени идеи, да остави математическите символи да говорят вместо него. Но тогава се приближи някакъв прислужник с бели ръкавици и с почтително, но твърдо кимване ги прекъсна:

— Доктор Бърнстейн, госпожо Бърнстейн, присъствието ви е необходимо незабавно. — Маркъм сви рамене, криво се усмихна и сякаш само след миг изчезна сред тълпата. Гордън се овладя и хвана Марша за ръка. Прислужникът вървеше пред тях и им проправяше път. На Гордън му се искаше да извика Маркъм, да го намери, да го покани на вечеря същата вечер, да не го оставя да се изплъзне. Но нещо го накара да се сдържи. Той се зачуди дали не е същото, което движеше парадоксите — но не, разривът бе станал през 1963 г., разбира се, да. Този Маркъм не беше човекът, който щеше да изчислява и убеждава в далечния Кеймбридж. Маркъм, който току-що бе видял, нямаше да загине в самолетна катастрофа. Бъдещето щеше да е различно.

Гордън вървеше вдървено и на лицето му се беше изписало озадачено изражение.

Запознаха се с министъра на здравеопазването, образованието и социалното осигуряване, мъж със заострен нос и стисната, нацупена уста — комбинацията от двете неща напомняше на възклицателен знак. Прислужникът ги въведе в малък частен асансьор, където застанаха неудобно близо един до друг — „в собствените си гранични пространства“, разсеяно забеляза Гордън — и министърът от време на време пускаше по някое кратко изречение, оформено с лустрото на писател. Гордън си спомни, че назначаването на това конкретно правителство беше изключително политическо. Вратата на асансьора се отвори и откри пред погледа им тесен коридор, натъпкан с неподвижни хора. Неколцина мъже им хвърлиха критичен поглед и после очите им отново станаха неутрални, главите им рутинно, се обърнаха в предишната си посока. Служба за сигурност, предположи Гордън. Министърът ги поведе през тесния коридор в по-голяма стая. Наоколо се засуети някаква дребна жена, облечена като за опера. Приличаше на онези, които обикновено вдигат ръце към перлените си нанизи и си поемат дълбоко дъх, преди да заговорят. Докато Гордън си мислеше това, тя постъпи точно по този начин и каза:

— Аудиторията вече е пълна, изобщо не сме смятали, че ще има толкова много народ в толкова ранен час. Струва ми се, господин министър, че няма никакъв смисъл да стоим тук, когато почти всички вече са навън.

Министърът тръгна напред. Марша сложи ръка върху рамото на Гордън и се пресегна.

— Вратовръзката ти е прекалено стегната. Като че ли се опитваш да се удушиш. — Сръчните й пръсти разхлабиха възела. От съсредоточаването зъбите й се впиха в долната й устна, докато червената плът под гладкия пласт червило не побеля. Гордън си спомни начина, по който побеляваше пясъкът под краката му, докато тичаше.

— Хайде. Хайде — настоя дамата с перлите. Те тръгнаха през отворилия се в неподвижната тълпа коридор и ненадейно се оказаха на сцената. Наоколо се суетяха осветени от прожектори фигури. Заскърцаха столове. Друг прислужник в абсурдните бели ръкавици пое ръката на Марша и изведе двама им под ослепителния блясък. Там имаше три реда столове, повечето вече заети. Марша беше в отсрещния край на първия ред, а Гордън до нея. Прислужникът се увери, че тя се е настанила благополучно. Гордън също седна. Прислужникът се изпари. Марша носеше модерна къса рокля. Усилията й да я смъкне под извивката на коленете си привлякоха вниманието му. Той се изпълни с приятно чувство за собственост — скритата от публиката прелестна извивка на бедрото й бе негова, можеше да е негова на цената на безмълвен жест довечера.

Гордън присви очи, за да може да вижда под пороя от светлина. В полупространството зад естрадата плуваше извиващо се море от лица. Те шумоляха в очакване — не на него, той знаеше, — а вляво в циклопски унес телевизионна камера се беше втренчила в празната катедра. Звукооператор проверяваше микрофоните.

Гордън огледа лицата, които можеше да види. Дали Маркъм бе тук? Той потърси съответната комбинация от черти и остана поразен колко си приличаха повечето хора, въпреки показната си индивидуалност и все пак колко бързо очите можеха да обхванат сходствата, за да различат дребните подробности, отделящи познатия от непознатия. Някой привлече вниманието му. Той напрегна поглед в блясъка. Не, не беше Шрифър. Гордън развеселено се зачуди какво ли би си помислил Сол, ако знаеше, че Маркъм навярно е само на няколко метра от него — непозната връзка със загубения свят от съобщенията. Сега вече Гордън никога нямаше да разкрие онези далечни имена. Това щеше да обърка нещата и нямаше да докаже нищо.

Не само запазването на имената в тайна го бе накарало да забави публикуването на пълните данни. Повечето от онова, което беше смятал за шум в по-старите си експерименти, всъщност бяха неподдаващи се на разшифроване сигнали. Онези съобщения се движеха назад във времето от някакво неизвестно бъдеще. Настоящата доста ниска плътност на материята във вселената едва им позволяваше да проникнат през нея. Но когато пътуваха назад, онова, което за хората бе разширяваща се вселена, тахионите възприемаха като свиваща се. Галактиките се приближаваха една към друга. Тази по-плътна материя абсорбираше тахионите по-добре. Когато тръгваха обратно към онова, което за тях беше свиваща се вселена, се абсорбираше по-голям брой тахиони. Накрая, в последния момент преди да се свие до размерите на точка, вселената абсорбираше всички тахиони от всички точки в собственото й бъдеще. Измерванията на Гордън на допълнения назад във времето тахионов поток показваха, че абсорбираната от тахионите енергия е достатъчна, за да нагорещи свилата се маса. Тази енергия поддържаше разширяването на вселената. Така за човешките очи вселената експлодираше от една точка поради онова, което щеше да стане, а не което вече бе станало. Начало и край се преплитаха. Змията изяждаше опашката си.

Гордън искаше да е абсолютно сигурен, преди да съобщи за потока и заключенията си. Той беше уверен, че няма да бъдат приети добре.

Светът не искаше парадокси. Хората просто избягваха да си припомнят, че големите движения на времето са причинно-следствени вериги, които не биха могли да възприемат. Поне една част от научната съпротива срещу съобщенията се основаваше точно на този обикновен факт, той бе сигурен. Животните бяха еволюирали по такъв начин, че механизмите на природата им се струваха прости — това беше характерна черта на оцеляването. Законите бяха оформили човека, а не обратното. Мозъчната кора не харесваше вселена, която по принцип се движи и напред, и назад.

Затова нямаше да разводни въпроса с няколко неточни имена, не и заради славата на Шрифър. Навярно щеше да каже на Маркъм, точно когато младият учен неизбежно публикуваше слабите сигнали от Епсилон Еридиани, на разстояние от единайсет светлинни години, които щеше да засече. Това бяха гласове от неизвестното бъдеще, съобщаващи подробности за ремонт на кораби. Тук нямаше никакви парадокси. Освен ако, разбира се, информацията не попречеше на скока към създаване на ракети, ако с някакво извиване в противоположната посока не спреше предстоящото изграждане на космическа станция. Това винаги беше възможно, предполагаше Гордън. Тогава вселената отново щеше да се разцепи. Реката щеше да се раздвои. Но когато всичко това се разбереше и завъртулките на Танинджър задълбаеха по-навътре в загадката, те навярно щяха да научат дали парадоксите изобщо би трябвало да се избягват. В края на краищата, те не нанасяха действителни щети. Все едно зад огледалото да имаш неясен двойник, абсолютно еднакъв, с изключение на това, че е левак. А природата на тахионите така или иначе правеше случайните парадокси малко вероятни. Космически кораб щеше да докладва на своята Земя с помощта на насочени лъчи. Никакви опасващи полета нямаше случайно да засекат днешната Земя по нейното спираловидно въртене в пространството, да пресекат гавота й около галактиката.