Чтение онлайн

Тина изпитва смущение. Повдигна темата на шега, за да го подразни, да внесе пикантност във вечерта. А ето че разговорът придоби неочакван обрат.

– Извинявай – измънква. – Не исках да съм груба.

Том се усмихва. Тя явно няма намерение да го мъчи повече.

– Не беше груба. – Той отпива глътка вино, този път по-спокойно. – Хубаво беше, че поговорихме за това. Добре стана. И сега какво? Какво следва занапред?

Занапред? Тина не се е замисляла за това. Прикрива изненадата си, като поглежда настрани. След малко посяга към чашата с вино, като се надява паниката да не е проличала на лицето .

– Недей да имаш прекалено големи очаквания, Том. Моля те, недей. Имам ужасния навик да разочаровам хората.

21

ИЗОЛА МАРИО2, ВЕНЕЦИЯ

Историческото имение на частния остров, собственост на потайния милионер Марио Фабианели, привлича вниманието на медиите по най-неподходящите причини.

Бившето уважавано седалище на венецианския хайлайф, сега е хипарска комуна. Добре поддържаните навремето морави са буренясали и запуснати. Единственият намек за богатство са охранителите с черни униформи, които патрулират в имението.

Те завършват смяната и се прибират в грозната сива кабина, заобиколена от кипариси в задната част на имението. Изглеждат в добро настроение.

– Още един ден мина – още един чек в банката – отбелязва Антонио Матераци. Подпира се на вратата и пали цигара.

Четиримата мъже в съблекалнята, включително началникът им, го мислят за останал без работа рекетьор от Ливорно. Никой не подозира, че истинското му име е Павароти и е полицай. Лука, прекият му началник, който му даде работата, е добродушен здравеняк и явно го хареса – може би вижда в мускулестия младеж нещо от себе си на млади години.

– Антонио, ела да хапнеш с нас – провиква се той, докато се мъчи да си върже обувките, приведен над голямото си провиснало шкембе, което сега няма търпение да напълни. – Спумони прави най-хубавите тортелини във Венеция. Ела с нас.

Антонио издишва цигарения дим и махва леко:

– Някой друг път. Благодаря за поканата, но днес обещах на новата ми приятелка да се видим...

Марко, мъж с лице на невестулка – вторият в йерархията на отряда, размахва дългия си показалец и се ухилва:

– Ахааа! Знам много добре какво си обещал! – Свива татуираната си длан в юмрук и я стоварва под бицепса на другата ръка, която изправя нагоре – познат жест. – Защо ти е притрябвало да ядеш паста със стари песове като нас, когато можеш да хапнеш младо ярешко?

– Стига, Марко! Свиня такава. – Лука му хвърля суров командирски поглед. Обръща се пак към Павароти и изражението му става бащинско. – Друг път тогава, Тонио. Запомни, до края на седмицата смяната ти е сутрин – дванайсет часа работа, дванайсет часа почивка. Ясно?

– Si. Va bene3. Ще запомня.

Антонио вдига палец, за да покаже, че всичко ще е точно, и насочва вниманието си към цигарата, докато другите се изнизват към чакащото водно такси.

Комуната е разположена в средата на острова и има четири основни кея за лодки, като главният е близо до постройката на охраната. Водата от лагуната е вкарана в няколко канала около и през острова. Множество мостове с изящни дъги кръстосват тези канали, водейки към пътеки и горички, садени преди столетия.

Полицаят под прикритие изчаква водното такси да се отдалечи, хвърля фаса в металната кофа и тръгва небрежно покрай северната стена на имението. Ако е преценил правилно, Фернандо, пазачът от нощната смяна, сега е точно в противоположния край на острова. Има около половин час за разучаване, преди двамата да се срещнат.

Антонио вече е забелязал, че стените са снабдени с нощни камери срещу вандали и дневни камери с приспособления против слънчеви отблясъци. Учебната смяна, която му организираха, за да се запознае с функционирането на системата за наблюдение и архива от видеофайлове, му бе достатъчна да забележи няколко пропуска. Не фабрични дефекти – нищо подобно. Прецизната германска система „Моботикс Ай Пи“ е една от най-добрите в света. Грешката, която Антонио забелязва, е човешка. Хората на Марио не са нагласили добре всички ъгли. Четирийсет камери с припокриващи се видими полета следят четирите дълги стени и околните външни и вътрешни райони. Видеосистемата на южната стена обаче, точно срещу комплекса на охраната, изглежда зле организирана за експертното му око. Тя не покрива голям участък от територията на имението. По-точно, пропуска не самото имение, а достъпа до него по вода и сградата зад него – района, в който изрично са му забранили да стъпва – хангара за яхти.

Антонио върви близо до стената. Толкова близо, че почти се отърква в бръшляна, който е впил розови стъбла в бялата мазилка. Хангарът е първи в списъка му с неща, които трябва да провери. Ако през острова се прекарват наркотици, сградата сигурно е в центъра на тази дейност.

Когато стига до рампата, осъзнава, че да се разхожда из имението, няма да му е толкова лесно, колкото си мислеше по-рано. Той поглежда стените. Нощните камери не се виждат. Идеално. Ако той не ги вижда, значи и те не го виждат.

Не това обаче е проблемът. Каменната стена завършва с висока телена ограда с остра бодлива тел на върха.

Той се опитва да прецени. Дори ако успее да се покачи и да опази мъжкото си достойнство от острите като зъби на акула шипове, от другата страна ще му се наложи да скочи поне от три метра във водата. Опасно е. Най-малкото, може да си счупи глезена. Или по-лошо.

Да заобиколи не е по-лесно. За целта трябва да върви около километър до края на острова, после да се гмурне и да плува до рампата под вода, без да вижда нищо отгоре. С водолазен костюм и съответната подготовка, би го направил с удоволствие. Но не и с обикновени дрехи, неподготвен и в момент, когато очаква да се появи колегата му от охраната.

Антонио оглежда голямата дървена врата на хангара.

Със сигурност е заключена.

Дори да успее да стигне до нея, тези масивни дървени плоскости ще му създадат проблеми. Отвън има катинар, а отвътре вероятно са залостени с резе. Безнадеждна ситуация. Абсолютно безнадеждна.

Антонио се обръща и тръгва обратно в сгъстяващия се сумрак. Вече различава силуета на Фернандо в далечината – характерните криви крака, бавната и небрежна походка. Остава още около час, докато си отиде всяка дневна светлина и се наложи да прави обиколките с фенерче.

Високо над острата бодлива тел и изтърканата дървена врата един ръждясал ветропоказател се завърта леко, съживен от усилващия се западен вятър. Ако Антонио се беше вгледал по-внимателно, може би с бинокъл, би забелязал, че желязната глава на петлето е камера за двайсет и четири часово наблюдение, с филтър за нощно виждане, свързана не с контролната зала на системата „Моботикс“, а към по-малко и с по-ограничен достъп табло с монитори и записващи устройства в задната част на хангара. Монитори, пред които седи убиецът на Моника Видич.