Чтение онлайн

— Добре, добре. — Вгледах се мрачно в стегнатия си юмрук. — Колко време съм бил в безсъзнание?

— Четирийсет и седем минути. Очевидно тялото ви е извънредно устойчиво на невронно-импулсни оръжия. И освен това е проектирано за оцеляване в рискова височинна среда.

Без майтап.

Просто нямах представа как фирма като „Ейшундо Органикс“ е могла да изчезне. Лично аз бих им дал най-добри препоръки. И друг път бях виждал носители с подсъзнателни програми за оцеляване, но това тук беше плод на чиста проба биотехнически гений. В замътеното ми съзнание трепнаха неясни спомени за станалото. Главозамайване, отчаян ужас и осъзнаване, че падам. Посягане към нещо едва различимо, докато ефектът на изстрела ме обгръща като заледен черен плащ. Рязко дръпване нагоре, сетне съзнанието ми гасне. Беше ме спасила някаква лаборатория, пълна с шантави биотехнолози, работещи ентусиазирано по проект отпреди триста години.

Замаяната усмивка изчезна от лицето ми, когато се опитах да преценя какво ли е станало със сухожилията и ставите след почти цял час висене на една ръка. Питах се дали ще има трайни увреждания и дали изобщо ще мога да я раздвижа.

— Къде са другите?

— Тръгнаха си. Вече са извън обсега на сензорите ми.

— Значи смятат, че съм паднал чак долу?

— Така изглежда. Мъжът, когото нарекохте Ковач, прати неколцина от служителите си да започнат претърсване в подножието на планината. Доколкото разбрах, ще се опитат да открият вашето тяло и тялото на жената, която осакатихте в престрелката.

— А Силви? Колежката ми?

— Отведоха я със себе си. Разполагам със запис на…

— Не сега. — Изкашлях се и за пръв път забелязах, че гърлото ми е пресъхнало. — Слушай, ти каза, че имало отвори. Пътища за проникване в гнездото. Къде е най-близкият?

— Зад тройния обратен шпил, вляво от вас, има отвор с диаметър деветдесет и три сантиметра.

Изпънах шия и видях за какво говори Обект 301. Обратният шпил изглеждаше досущ като двуметрова островърха шапка на вещица, смачкана на три места от удари на великански юмрук. Покриваха я неправилни синкави фасети, които отразяваха слабата светлина под гнездото и лъщяха като влажни. Най-долната деформация извиваше края на шпила почти хоризонтално и предлагаше нещо като седло, в което бих могъл да се вкопча. Дотам имаше не повече от два метра.

Лесна работа. Нищо и половина.

Ако изобщо успееш да скочиш с тая осакатена ръка.

Ако дланите ти сега се лепят по-добре за марсианската сплав, отколкото преди час.

Ако…

Посегнах нагоре с дясната си ръка и стиснах кабела близо до лявата. Много внимателно напрегнах мускули и започнах да се повдигам. Освободена от тежестта, лявата ми ръка прещрака и през вцепенението пробяга назъбена гореща вълна. Рамото ми изпука. Горещината плъзна по разтегнатите сухожилия и започна да се превръща в нещо подобно на болка. Опитах се да раздвижа лявата китка, но не постигнах нищо, освен остри тръпки в пръстите. Болката в рамото нарасна и се разля из мускулите на ръката. Личеше си, че когато се развихри наистина, ще стане непоносима.

Отново изпробвах пръстите на лявата ръка. Този път тръпките прераснаха в пулсираща болка, пронизваща до кости, от която в очите ми бликнаха сълзи. Пръстите не реагираха. Ръката ми беше като залепена за кабела.

— Желаете ли да уведомя аварийните служби?

Погледнах вдървената си лява ръка, после се озърнах отново към тройния шпил и надолу към пропастта. Дълбоко си поех дъх. После бавно придвижих по кабела дясната си ръка, докато пръстите й докоснаха лявата. Пак си поех дъх и се прегънах от кръста нагоре. Претоварените нерви в коремните ми мускули яростно запротестираха. Опитах се да преметна десния си крак, не успях, разлюлях се и опитах отново. Закачих кабела с глезен. Натоварването на лявата ръка отслабна още повече. Сега вече ме заболя наистина — из ставите и надолу по мускулите сякаш избухваха бомбички.

Още една въздишка, още един поглед надо…

Не, мамка му, не гледай надолу!

После започнах с палеца и показалеца да разтварям парализираните си пръсти един по един.

Половин час по-късно напуснах необятния синкав сумрак на гнездото, все още обзет от неудържим импулс да избухна в маниакален кикот. Адреналиновото веселие ме съпровождаше през целия път надолу по конзолната опора, по паянтовата стълбичка на археолозите — трудна задача, когато владееш само едната си ръка, а и тя не е във форма — и после по стъпалата. Идиотски усмихнат, скочих на твърда земя и предпазливо се промъкнах между бараките, избухвайки в смях от време на време. Дори когато се върнах до нашата хижа, дори когато влязох и погледнах празното легло, където бях оставил Силви, усещах как сянката на усмивката продължава да трепка по устните ми, а смехът да напира лениво в корема ми.

Бях се разминал на косъм.

Освобождаването на пръстите от кабела не беше много забавно, но в сравнение с останалото представляваше истинска веселба. Веднъж освободена, лявата ми ръка увисна под раменната става, която ме болеше като прогнил зъб. Превърна се в безполезна тежест. Цяла минута псувах усърдно, докато събрах кураж да откача глезена, да се залюлея на дясната ръка и да използвам инерцията за тромав страничен отскок към шпила. Сграбчих го, задрасках с пръсти, открих, че поне тук марсианците са използвали материал с що-годе прилично триене, и задъхан се вкопчих в извития край. Останах така цели десет минути, притиснал буза към студената сплав.

След няколко предпазливи привеждания настрани успях да установя, че отворът, за който говореше Обект 301, наистина е достъпен, ако се изправя върху края на шпила. Напрегнах лявата ръка, усетих леко раздвижване над лакътя и прецених, че ако не друго, поне ще ми свърши работа, за да се опра на ръба на люка. После сигурно бих могъл да вдигна крака и да се вмъкна в гнездото.

Още десет минути се обливах в пот и накрая реших, че съм готов да опитам.

Минута и половина по-късно лежах на пода на гнездото, кисках се тихичко и слушах как звукът отеква из причудливата архитектура, която ми бе спасила живота.

Лесна работа.

По някое време станах и тръгнах към изхода.

В хижата нападателите бяха изкъртили всички вътрешни врати, зад които би могла да се крие заплаха, а в спалнята имаше следи от борба. Масажирайки рамото си, аз огледах помещенията. По-малкото легло беше преобърнато и завивките се валяха на пода. Иначе всичко изглеждаше недокоснато.

Нямаше кръв. Не усетих характерния озонов мирис на изстрели.

На пода в спалнята открих ножа си и пистолета „Рапсодия“. Бяха отхвръкнали от преобърнатото легло и лежаха в срещуположни ъгли. Онези не си бяха направили труда да ги вземат.

Личеше, че много са бързали.

За какво са бързали толкова? Да слязат в подножието за трупа на Такеши Ковач?

Леко се навъсих, докато прибирах оръжията. Струваше ми се странно, че не са обърнали всичко с главата надолу. Според Обект 301 бяха пратили някого да намери тялото ми, но за такава работа не се налагаше да отива цялата група. Би било разумно да претърсят хижата поне набързо.

Зачудих се как ли върви сега издирването в подножието на планината. И какво ли ще сторят, когато не открият трупа ми. Докога щяха да продължат?

А най-вече се чудех какво ли ще стори той.

Върнах се в централното помещение и седнах на масата. Загледах се в дълбините на дисплея. Болката в лявото рамо като че поотслабваше.

— Обект.

Женската фигура изникна от другата страна на масата. Съвършена, както винаги, незасегната от събитията през последните часове.

— Професор Тръпка?

— Каза, че разполагаш със запис на станалото. Това обхваща ли целия район?

— Да, записът и излъчването се осигуряват от една и съща система. На всеки осем кубически метра от обекта има по една микрокамера. В гнездото записът понякога не е много качествен, но…