Чтение онлайн

Отидох направо при него, успях да избегна един от бесните му удари и извиках в лицето му:

— Танус! Това съм аз! В името на всички богове, полудя ли?

След кратка мъчителна борба успя да се овладее.

— Виж какво може да се направи за тях. — Той посочи към падналите на пода войници.

С ужас разпознах в един от тях Кеткер, главния капитан от полка, когото уважавах. Лежеше свит в ъгъла, притиснал корема си, а на суровото му лице бе изписана такава болка, каквато се надявах никога повече да не видя. Докоснах страната му — беше студена.

Поклатих глава.

— Не мога да му помогна.

Повдигнах клепача му и погледнах в мъртвото око, после се наведох и помирисах устата му. Леката миризма на гъби ми бе ужасно позната. Отрова! Изправих се. С другите трябва да се е случило същото. Още петима се бяха сгърчили на пода.

— Как? — попита Танус и аз вдигнах една чаша от ниската маса, на която очевидно бяха вечеряли. Подуших я. Миризмата на гъби бе по-силна.

— Попитай готвачите.

Във внезапен пристъп на гняв ударих чашата о стената. Сгърчените тела ми напомниха за домашните ми животни, които бяха умрели от същата смърт, а Кеткер ми бе приятел. Поех дълбоко въздух и попитах:

— Несъмнено затворникът ти е избягал?

Танус не отвърна, но ме поведе към спалнята на великия владетел. Веднага забелязах отместения изрисуван дървен панел на стената в другия край на стаята и отвора зад него.

— Знаеше ли, че тук има таен проход? — студено попита той.

Поклатих глава.

— Смятах, че зная всички тайни, но съм сгрешил. — Гласът ми бе смирен. Мисля, че дълбоко в себе си през цялото време съм знаел, че Интеф никога няма да се изправи пред съда. Той бе любимец на тъмните богове и се радваше на тяхното покровителство.

— Расфер избягал ли е с него? — попитах аз.

Танус поклати глава.

— Заключил съм го с останалите. Но двамата синове на Интеф Менсет и Собек са изчезнали. Най-вероятно те са организирали убийството на охраната и бягството на баща си. — Той вече бе успял да овладее гнева си. — Ти познаваш Интеф много добре, Таита. Какво би сторил той? Къде би отишъл? Как да го заловя?

— Зная само едно: той е имал план за ден като този. Сигурно заедно с местни търговци и чиновници са скрили богатство в Долен Египет. Той търгува дори със самозвания фараон. Мисля, че им продава военни униформи, на него и на генералите му. На север го очаква приятелски прием.

— Вече изпратих пет бързи галери на север със заповед да претърсят всички плавателни съдове — заяви Танус.

— Той има приятели отвъд Червено море — казах аз. — И бе изпратил на съхранение при търговците от Газа цяло състояние. Търгува с бедуините. Мнозина от тях са му длъжници. Те ще му помогнат да прекоси пустинята.

— В името на Хор, той е като плъх с дузина тунели, през които да избяга от дупката — възкликна младият мъж. — Как бих могъл да ги завардя всичките?

— Не можеш — отвърнах аз. — А фараонът очаква екзекуция. Ще трябва да му докладващ за случилото се.

— Царят основателно ще се разгневи. Като допуснах Интеф да избяга, аз не изпълних дълга си.

Но Танус грешеше. Фараонът прие новината за бягството на Интеф със забележително хладнокръвие. Не проумявах причината за това. Може би огромното богатство, което бе придобил толкова неочаквано, го правеше великодушен. А може би дълбоко в сърцето си той все още изпитваше известна привързаност към великия владетел. От друга страна, фараонът бе добродушен човек и може би перспективата господарят Интеф да бъде прикован на градската порта не бе по вкуса му.

Все пак той показа известно раздразнение и заяви, че правосъдието е било измамено, но през цялото време тайно поглеждаше към списъка на съкровищата. Дори когато Танус призна вината си за бягството на затворника, вниманието му бе привлечено от друго.

— Виновен е капитанът на стражата, а той вече бе достатъчно наказан от отровната чаша, поднесена му от Интеф. Ти си изпратил галери и войска да преследват беглеца. Сторил си всичко, което се очаква от теб, господарю Хараб. Остава само да изпълниш присъдата над другите престъпници.

— Негово Величество готов ли е да присъства на екзекуцията? — попита Танус.

Фараонът обаче искаше да остане със своя списък и доклада на данъчните инспектори.

— Имам много работа тук, господарю Танус. Започвайте без мен. Докладвайте ми, щом присъдата бъде изпълнена.

Интересът към екзекуцията бе толкова голям, че градските съветници сложиха трибуната пред главната порта. Цената за място срещу портата бе един сребърен диск. Желаещите бяха многобройни и трибуната бе претъпкана. Хората, които не успяха да намерят място върху нея, се събраха на полето извън стените. Мнозина бяха донесли бира и вино, за да отпразнуват събитието и да приветстват благородниците, когато те преминат покрай тях. Малцина от тях не бяха пострадали от грабежите на тези разбойници, повечето бяха загубили съпрузи, братя или синове.

Завързани един за друг чисто голи, както бе заповядал фараонът, осъдените бяха прекарани по улиците на Карнак. Хората се тълпяха от двете им страни и ги замеряха с нечистотии, размахваха юмруци и крещяха обиди. Пред процесията деца танцуваха и пееха измислени в момента стихчета.

Верен на обещанието си към господарката, аз бях заел място на трибуната, за да наблюдавам изпълнението на присъдата. Тъй като дрехите и накитите на жените около мен никак не ме вълнуваха, гледах към Расфер и се опитах да съживя омразата си към него. Наложих си да си припомня всичко, което бях измитал от него, да съживя болките от камшика и ножа, с които ме бе наказвал. Той стоеше тук с висящия си почти до коленете корем, с изпражнения по косата, а по лицето му се стичаше мръсотия. Трудно ми беше да не изпитам съжаление към него.

Той ме забеляза и ми се усмихна. Парализираната страна на лицето му превърна усмивката му в язвителна гримаса. После се провикна:

— Благодаря ти, че си дошъл да ми пожелаеш сполука, евнухо. Вероятно ще се срещнем отново в райските полета, където се надявам да имам удоволствието още веднъж да отрежа топките ти.

Подигравката трябваше да ми помогне по-лесно да го намразя, но някак не успях, въпреки че се провикнах:

— Няма да отидеш по-далеч от калта на дъното на реката, стари приятелю. Следващата морска котка, която изпека на шиш, ще нарека Расфер.

Той бе първият осъден, издигнат на дървената порта. Бяха необходими трима мъже отгоре на каменната стена с въжета, докато други четирима го бутаха отдолу. Те го задържаха, а един ковач се изкачи на стълба до него с каменен чук в ръката.

Расфер престана с шегите, когато първият дебел бронзов пирон бе забит в огромния му загрубял крак. Той изръмжа, изруга и започна да се извърта, по мъжете го държаха здраво, а тълпата аплодираше и се смееше.

Едва когато пироните бяха забити на определените им места и ковачът слезе от стълбата, за да провери добре ли си е свършил работата, недостатъците на това наказание станаха очевидни. Расфер виеше и ръмжеше, висейки надолу с главата, а по краката му се стичаше кръв. Търбухът му висеше, а гениталиите му се люлееха върху пъпа. Докато се извиваше и бореше, пироните разкъсаха плътта му между пръстите на краката, той падна на земята и се замята като риба на сухо. Зрителите се забавляваха и весело подвикваха, наблюдавайки неговите гърчове.