Чтение онлайн

На този етап идеята да уловим триста коне дори не ми дойде наум. Щях да съм доволен с двадесет и възхитен с петдесет. Представях си, че ще бъдем принудени да гоним всеки от тях и да ги връзваме с въжетата, които носехме.

— Чувал съм, че се славиш като много умен роб — усмихна ми се той, доволен от превъзходството си. — Очевидно не е така.

Показа ми как да извивам и заплитам въжето за оглавник. Направихме дузина, преди да остане напълно доволен. Сетне двамата се въоръжихме с по един от тях и с по една кожена торба зърно и тръгнахме към пасящото стадо. Следвайки примера на Хюи, не отивах право към тях, а бавно ги заобикалях.

— Стой спокойно — предупреди ме той, когато конете вдигаха глави, за да ни разгледат с този техен любопитен и открит, почти детски поглед.

— Седни. — Приклекнахме в израсналото жито и останахме неподвижни, докато конете не започнаха отново да се хранят.

— Долу — заповяда Хюи и когато бяхме клекнали в житото, продължи: — Обичат да им се говори ласкаво. Когато бях дете, пеех на конете си, за да ги успокоя. Гледай! — Той започна да пее на странен език, предполагам варварския език на онези, които го бяха пленили в детството му.

Гласът му бе мелодичен като крякането на гарга, летяща над разложен труп на умряло куче. Бях сигурен, че стадото намира певческите му дарби за не по-малко потресаващи от мен.

— Нека опитам аз — прошепнах. Изпях една приспивна песен, която бях съчинил за моя принц.

Една от кобилите направи няколко крачки към мен и когато спря, издаде същия онзи мек звук с устните си. Беше любопитна и аз продължих да пея тихо и примамливо. До нея се притискаше жребче, прекрасно малко кафеникаво същество с хубава глава и щръкнали уши.

С особеното чувство, което притежавах към животните и птиците, вече бях започнал да разпознавам отличителните черти на тези нови животни. Учех бързо и инстинктивно да се справям с тях. Вече не бях напълно зависим от Хюи.

Докато продължавах песента, взех шепа зърно от торбата и го подадох на кобилата. Веднага разбрах, че и преди е била хранена с ръка. Тя изпръхтя шумно през големите си ноздри и направи още няколко крачки към мен. Още си спомням как сърцето ми престана да бие от вълнение, когато направи последната крачка и изящно сведе глава до дланта ми. Когато започна да се храни, аз се засмях радостно. Тя не направи опит да се отдръпне, когато я прегърнах с другата си ръка през шията и леко притиснах бузата си до нея, вдъхвайки странната й миризма.

— Оглавникът — напомни ми тихо Хюи и аз го плъзнах през главата й, както ми бе показал.

— Тя е твоя — обяви той.

— И аз съм неин — отвърнах без замисляне и така беше наистина. Бяхме запленени един от друг.

Останалите животни от стадото наблюдаваха всичко това. Щом оглавникът се оказа на кобилата, те се успокоиха и доверчиво ни позволиха да се разхождаме свободно между тях. Идваха да ядат от ръцете ни и ни позволяваха да вдигаме копитата им и да ги галим по шиите.

Тогава това ми се струваше невероятно, но по-късно разбрах, че е съвсем естествено. Те бяха привикнали от рождение да бъдат галени и държани, хранени и запрягани. Винаги са живели близо и в постоянно го присъствие на човека. Истинското чудо дойде по-късно, когато осъзнах, че те разпознават любовта и са способни да й отвърнат. Хюи бе подбрал и завързал една от другите кобили, напътствайки ме през цялото време и показвайки знанията и опита си. Бях в толкова приповдигнато настроение, че този път самочувствието му никак не ме подразни.

— Много добре — каза накрая той, — сега ще ги яхнем. — И за мое удивление сложи двете си ръце на гърба на своята кобила, вдигна се и преметна крак през нея, за да седне на гърба й, а аз го зяпнах невярващо, очаквайки кобилата да реагира бясно, да се изправи на задните си крака и да го хвърли на земята, или най-малкото да захапе голия му крак със силните си бели зъби и да го смъкне. Тя не стори нищо, остана спокойна.

— Дий, мила! — викна той и заби пети в ребрата й. Кобилата покорно тръгна напред и когато той отново я подкани, премина в тръс, а после и в галоп. Хюи я водеше без никакво усилие по непознат за мен начин. Конят и ездачът оставиха елегантна диря из полето и после се върнаха при мен.

— Хайде, Таита. Опитай и ти!

Видях, че очаква да откажа и точно това ме накара да преодолея колебанието си. Нямаше да позволя на този негодник да ме превъзхожда.

Първият ми опит бе неуспешен, но кобилата стоеше стоически и Хюи се изсмя.

— Тя има да те учи на много неща. Трябва да наречеш горкото животно Пейшънс 1 .

Това не ми се стори смешно, но името й остана.

— Повдигни се по-нагоре, когато премяташ крака си, и внимавай да не си затиснеш топките, когато слизаш — посъветва ме Хюи и се изсмя гръмогласно. — От тази част на съвета няма защо да се притесняваш. Предполагам, че ти се иска да имаш две, за да седиш на тях!

Тази шега ме накара да забравя благоразположението си към него. Метнах се на кобилата и се хванах с две ръце за шията й от страх да не си счупя главата.

— Седни изправен! — извика Хюи и Пейшънс ми помогна със спокойния си нрав.

Изненадах се от себе си, когато започнах да мисля за тези същества като за хора, но през следващите дни, докато яздехме на юг към Тива, открих, че могат да бъдат глупави или умни, подозрителни или доверчиви, упорити или палави, приятелски настроени или отчуждени, смели или боязливи, нервни или флегматични, търпеливи или нетърпеливи, изненадващи или предвидими — накратко казано, най-близки до човека от всички същества, които ходят на четири крака. Колкото повече научавах за тях, толкова повече ги обиквах.

Яздех отпред с Пейшънс, а жребчето вървеше по петите ни. Стадото ни следваше доброволно, всичките триста и шестнадесет коня. Хюи яздеше отзад, за да увлича изоставащите. Аз ставах все по-сигурен на гърба на кобилата. Тя се бе превърнала в част от моето тяло. Беше толкова естествено да яздя върху широкия й гръб, че ми се виждаше странно защо другите не искат да споделят това преживяване.

Вероятно не само ужасът, който ги бе поразил при Абнуб, но и отношението на Танус бе повлияло на войниците от нашата армия. Каквато и да беше причината, не можех да намеря египтянин, който да се качи на гърба на кон, като изключим Хюи, а след време и принц Мемнон. Разбира се, научиха се да отглеждат коне и да се грижат за тях. Под мое ръководство станаха сръчни и стремително караха колесници, но така и не видях мъж, яхнал кон, с изключение на мен, Хюи и принца. Когато колесниците, които конструирах с леки колела със спици, помитаха всичко пред себе си и направиха Египет господар, не видях Танус да последва примера ни. Никога не го чух да каже добра дума за тези смели животни, които го теглеха в битките.

Дори след години, когато конете бяха нещо обикновено в нашето царство, се смяташе за някак си неприлично да се яздят. Когато ние тримата яздехме, много от обикновените хора плюеха по три пъти на земята и правеха знака срещу злите сили.

Всичко това обаче беше в бъдещето. Сега водех стадото по западния бряг към Тива, където пристигнахме за радост на господарката и за неудоволствие на главнокомандващия на египетската армия.

— Само гледай тези дяволски изчадия да не ми се мяркат пред очите! — каза ми Танус.