Чтение онлайн

Откакто двамата разговаряха, Тесай беше слушала с нескрит интерес всяка дума, излязла от устата на Мек. При последната му реплика тя кимна в знак, че го подкрепя напълно. В очите й се четеше гордост, че родината й ражда такива герои.

— Алто Мек е рицар на Христа и борец за граждански права — отбеляза Тесай и по гласа й пролича колко е важно това за нея.

— Но най-вече обича да троши глави — засмя се Никълъс и удари с юмрук другаря си по рамото. Подобен фамилиарен жест лесно би довел до скарване, но за Мек беше съвсем в реда на нещата и той също се засмя.

— А какво си тръгнал ти да дириш тъдява, Никълъс, щом вече не си в армията? Беше време, когато и на теб ти харесваше да трошиш глави.

— Да, но то отмина. Сега не бих се бил за никаква кауза. Дошъл съм в долината на Абай да ловя дик-дик.

— Дик-дик? — изгледа го с недоверие Мек Нимур и отново прихна да се смее. — Не го вярвам. Не и ти. И не дик-дик. Замислил си нещо, не го крий.

— Напротив, това си е чистата истина.

— Лъжеш, Никълъс. А мен не можеш ме излъга. Твърде добре те познавам. Наумил си си нещо и ще ми го кажеш, когато имаш нужда от помощта ми.

— А ти дали още искаш да ми я предложиш?

— Разбира се. Ти ми спаси живота на два пъти.

— Само веднъж — повтори Никълъс.

— И веднъж да е, пак е достатъчно.

Докато си прекарваха времето в разговори, слънцето почти се скри зад дърветата.

— Бъдете мои гости тази нощ — покани ги официално Мек Нимур. — Утре сутринта ще ви изпратя под охрана до манастира „Свети Фруменций“. И аз имам път натам. Хората ми и аз сме канени да присъстваме на празненствата Тимкат. Игуменът Яли Хора е мой личен приятел и съюзник на каузата.

— Манастирът по всяка вероятност ти служи за скрита база. Използваш пещерите за складове, а монасите за ятаци, нали?

— И ти ме познаваш добре, Никълъс — поклати уж печално глава Мек Нимур. — Каквото знам, знам го най-вече от теб. Кой, ако не ти, най-лесно ще проумееш тайните ми стратегийки. Манастирът представлява прекрасна оперативна база. Намира се в близост до границата… — започна да говори етиопецът, но се спря. — Какво ли съм тръгнал да ти обяснявам точно на теб.

Мек накара хората си да издигнат отделен заслон за Никълъс и Роян. За да има къде да спят, изровиха чамове трева, които бяха свикнали да използват вместо дюшеци. Двамата се свиха един до друг под паянтовия покрив, без да съжаляват, че са ги оставили без одеяла. Нощта бе гореща и спокойна, а Никълъс предвидливо бе взел в джоба си бутилка течност против насекоми.

Излегнати на меката постеля, бяха достатъчно близо, за да разговарят шепнешком. От време на време Никълъс обръщаше глава да види какво става при лагерния огън, където Мек и Тесай още си правеха компания.

— Етиопските девойки силно се различават от арабките и от повечето африканки — рече Роян, която също наблюдаваше с интерес двойката. — Никое арабско момиче не би си позволило да стои насаме с подобен човек. Особено ако вече е омъжено.

— Както и да го гледаш, двамата представляват чудесна двойка — на свой ред ги обсъди Никълъс. — Пожелавам им късмет. Тесай като че ли отдавна е забравила какво означава изобщо късмет.

Обърна се на другата страна и загледа Роян в очите.

— Ами ти, Роян, каква си? Достопочтена и смирена арабка или независима, нападателна западнячка?

— Часът е много късен и едновременно твърде ранен, за да отговарям на въпроси от интимно естество — отвърна тя и му обърна гръб.

— Аха, тази вечер ще спазваме церемониала! Лека нощ, войзеро Роян.

— Лека нощ, алто Никълъс — отговори тя и умишлено скри лице от погледа му, за да не види, че се смее.

На другата сутрин, преди да се е зазорило, партизанската колона потегли в пълен боен ред към манастира. Отпред бързаха съгледвачи, а от двете страни на пътеката въоръжени до зъби войници дебнеха с пръст на спусъка.

— Армията рядко се осмелява да пристъпи в долината, но и ние сме винаги готови да я посрещнем както подобава — похвали хората си Нимур. — Никога не сме ги оставяли разочаровани.

Тесай не откъсваше очи от Мек Нимур; като се замисли човек, не ги беше откъсвала цялата сутрин. След последната му реплика тя се приближи до Роян и тихичко й заговори:

— Ето истински великият мъж. Той би могъл да обедини страната ни, навярно за пръв път през последните хиляда години. В негово присъствие се чувствам нищожна и незабележима, но в същото време — млада и изпълнена с надежди, каквато бях като малко момиче.

Преходът до манастира отне цялата сутрин. Когато излязоха на брега на Дандера, Мек Нимур изтегли войниците от пътеката в гъсталака и прати един-единствен разузнавач напред. След като изчакаха около час, насреща им се зададе група послушници от манастира, всеки от които носеше обемист вързоп на главата си.

Момчетата поздравиха Мек с ниски поклони, след което предадоха товара си на войниците и потеглиха обратно към бреговете на Абай.

Във вързопите бяха нагънати монашески одежди, чалми и сандали. Партизаните свалиха камуфлажното си облекло и навлякоха раса, допълнително изтъркани и омърсени, за да не бие на очи, че почти не са носени. Под полите си прибраха само ножове и револвери, останалото въоръжение, заедно с униформите и екипировката, беше скрито в една от многото пещери сред ерозиралите скали, където бяха оставени пазачи.

Последните километри партизаните изминаха в ролята на мирни монаси и бяха обект на горещо посрещане в светилището. Едва при манастира Никълъс и жените се разделиха с Мек и изкачиха обратно стръмната стълба, водеща към смокиновата горичка. Борис ги чакаше и от нерви и гняв не спираше да крачи из лагера.

— Къде, по дяволите, беше толкова време, жено? — нахвърли се той върху Тесай. — Курвясвала си цяла нощ, нали?

— Изгубихме се вчера вечерта — започна да точи локуми Никълъс както се бяха разбрали с Мек Нимур. Сигурността си беше сигурност, Борис не биваше да знае за партизаните. — Тази сутрин се сблъскахме с група монаси, които ни доведоха до манастира.

— Голям ловец, няма що — подхвърли презрително Борис. — Да се изгуби в гората като малко дете. А след това разправя, че не му трябвали водачи. Е, англичанино, видя ли какво значи да се изгубиш в джунглата? Започвам да разбирам защо се задоволяваш с някакъв си дик-дик. — Дори не се опитваше да се смее на грубите си подмятания, вместо това безизразните му сини очи не слизаха от лицето на Тесай. — Ще говорим по-късно, жено. Сега се погрижи за храната.

Въпреки горещината, Никълъс и Роян бяха силно огладнели. Без особена суматоха, Тесай ги нагости с вкусен студен обяд, който те излапаха с удоволствие в дебелата сянка на дърветата. Никълъс обаче отказа виното, поднесено му от Борис.