Чтение онлайн

— В друга дестинация ли искате да летите, сър?

— Самолетът ви може ли да стигне до САЩ?

— Да, сър. С презареждане в Хаваи.

Нокс се върна обратно на телефона. Томи повтаряше в унес едно и също и почти бе изпаднал в истерия. Редеше извинение след извинение и звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разреве с глас. Нокс не искаше брат му да изпада дотам и отдели пет минути, за да го успокои.

— Перлената дама ни прати имейл — каза накрая Томи.

— Ейми ли?

— Пишеше, че повече не иска да работи с нас. Май наистина ти беше много ядосана — докладва брат му.

— Ще видим.

— Казваше, че от приятелството й с теб са излезли само лоши неща. Това какво значи? — попита брат му.

— Седмицата ми тук беше доста натоварена, Томи. Ще уредя всичко, когато се върна. — „Нали винаги правя така?“, помисли си Нокс.

— Перлената дама ми харесва.

— И на мен ми харесва.

За момент между двамата настана тишина, която бе нарушена първо от Томи.

— Има хора, които се занимават с това — каза той и започна да го повтаря като мантра: — … хора, които се занимават с това…

— Всичко е наред, Томи. Ще намерим парите — каза Нокс. Но знаеше, че ако не успееха, ежемесечните разходи по лечението на брат му щяха да ги закопаят. — Има хора, които правят това — повтори и Нокс, за да го успокои и да прекъсне натрапчивите му мисли. Повтори още веднъж казаното и чу как дишането на Томи се успокои. — Познавам един човек — каза Нокс. — Тя се занимава с такива неща.

— Наистина ли? — оживи се брат му и в гласа му се прокрадна надежда. — А аз познавам ли я?

— Не, но ще я харесаш — отвърна Нокс.

В един студен ноемврийски ден, изпълнен с дъжд и пронизващ чак до костите вятър, Стив Козловски се надигна от дивана в дневната си, където гледаше запис на един мач на „Игълс“, за да види кой чука на входната врата. Събитията от предходния месец почти бяха забравени, изместени от по-важни въпроси, сред които бе и предстоящата визита на вицепрезидента.

Лиз излезе от кухнята, като не можеше да повярва, че съществува сила, която да откъсне съпруга й от телевизора по време на мач. Водеше я едновременно отговорността, но и любопитството какво ли можеше да искат съседите от тях. Ако ги търсеше някой външен за Консулството, то охраната щеше да ги е предупредила по телефона.

Тя се спря, щом видя съпруга си да доближава до вратата, но не се обърна, за да се върне в кухнята. Искаше да види кой е и предполагаше, че мъжът й няма да иска да се занимава с никого от съседите.

Козловски отвори вратата и остана на място, загледан навън.

— Скъпи? — повика го тя. — Кой е?

Съпругът й не помръдна, а фигурата му се очертаваше на фона на мъглата навън и сивкавата оградна стена, която обграждаше двора на Консулството.

— Стив? — повика го повторно тя.

— Един приятел е — отвърна той.

Тя се приближи, решена да разбере какво става.

— Вземи си шал — каза съпругът й.

— Но навън вали! — опита се да протестира тя.

— Точно затова ще ти трябва шал — отвърна той, без да се обръща към нея. — Вземи и една бейзболна шапка за мен — добави.

— Няма да излизам — каза Лиз.

— Да, и двамата излизаме. Ще се понамокрим, но ще ни бъде забавно — каза съпругът й.

— За какво, по дяволите, говориш? — не се стърпя тя и се приближи към него.

Козловски излезе на дъжда навън и едва тогава Лиз успя да зърне нещото, което се намираше в предния им двор. Беше излъскан до блясък черен мотоциклет с кош — истинска антика от полиран хром и нова кожа на седалките. Стив го обиколи бавно, за да му се полюбува от всички страни.

Тя грабна шала и шапката. Извика на Тъкър горе, че двамата с татко ще излязат за малко и скоро ще се върнат, и се появи навън под дъжда, ревнувайки малко от мотоциклета заради усмивката, която беше донесъл на лицето на съпруга й.

След това затвори вратата на къщата след себе си.