Чтение онлайн

Дейвис кимна бавно и остави едно замислено „хм“ да се отрони от устните му. Както обикновено, отговорът не показваше по никакъв начин какво всъщност се върти в ума му.

Все по-нервен, Смитбак реши да добави подробности.

— Сещате се за подхода: неестествена смърт в горен Уестсайд, възрастните дами не смеят да разхождат пуделите си вечер, такива неща… Ще направя портрет на жертвата, на работата му, може дори да пуснем някое интервю с капитан Хейуърд.

Дейвис отново кимна, взе една химикалка и я завъртя между дланите си.

— Нещо, което хората да си четат в метрото — добави Смитбак енергично, все още опипвайки почвата.

Дейвис остави химикалката.

— Бил, това е нещо по-голямо от история за метрото. Това е най-голямото убийство в Манхатън след убийството на Кътфорт, което нашият Брайс отразяваше, докато беше в „Поуст“.

Нашият Брайс. Смитбак запази приятното изражение на лицето си.

— Тази история има много аспекти. Имаме не просто сензационна смърт, но също така и, както ти сам отбеляза, лъскавата сграда на убийството. А да не забравяме и за самата жертва. Художник. И за жената-детектив по убийствата. — Той направи пауза. — Дали това не е твърде голяма лъжица за твоята уста? Като за една статия, искам да кажа.

— Мога да напиша две, дори и три, няма проблем.

— Не се съмнявам, че можеш. Но разтеглената времева рамка ще се превърне в проблем.

Смитбак облиза устни. Болезнено остро усещаше факта, че стои прав, а Хариман е седнал. Дейвис продължи:

— Аз лично не знаех, че Дюшам е бил, по свой скромен начин, доста известен художник. Не е бил моден сред тълпите в Сохо. По-скоро в стила на художниците на Сътън плейс, на Феърфийлд портър. Точно това си говорихме с Брайс миналата нощ.

— Брайс — повтори Смитбак. Името направо му загорча в устата — Миналата нощ?

Дейвид махна с ръка с жест на равнодушие.

— На питие в „Метрополитън клъб“.

Смитбак усети, че се вдървява. Ето как действаше гадният мазник. Беше замъкнал Дейвис на питие в луксозния клуб на баща си. И Дейвис, както изглежда, подобно на доста други редактори, които Смитбак познаваше, не можеше да устои на неща от този род. Редакторите бяха най-лошите социални алпинисти, винаги се навъртаха край богатството и славата, надявайки се да се докопат до някой и друг кокал, изпаднал от трапезата. Смитбак направо си представяше как въвеждат Дейвис в затворения, строго охраняван „Метрополитън клъб“; как го представят на председателя на клуба в някакъв позлатен салон; почтителни мъже в униформи му сервират напитки; и през цялото време си разменя поздравления с разните там Рокфелеровци, ДеМениловци, Ванедрбилтовци… — ей това беше завъртяло главата на Дейвис от Мепълууд, Ню Джърси.

Най-сетне той погледна към Хариман. Отрепката му с отрепка, седеше си там, преметнал предвзето крак върху крак и изглеждаше толкова безгрижен, сякаш го правеше всеки ден. Дори не си даде труд да отвърне на погледа на Смитбак. Нямаше и нужда от това.

— В случая загубихме не само гражданин — продължи Дейвис. — Загубихме и един художник. И сега Ню Йорк е по-беден с тази загуба. Виж, Бил, никога не знаеш кой живее в съседния апартамент. Може да е продавач на хот-дог или водопроводчик. А може да е прекрасен, изтънчен художник, чиито платна висят из половината апартаменти в Ривър хауз.

Смитбак кимна отново, със замръзнала върху устните усмивка.

Дейвис приглади вратовръзката си.

— Това е страхотен аспект. Брайс ще се заеме с него.

О, Господи. За един безрадостен миг Смитбак си помисли, че ще го върнат отново към „Ухажора“.

— Той ще покрие социалния аспект на случая. Познава някои предишни важни клиенти на Дюшам, ще хване семейните връзки. Те ще говорят с него, докато…

Гласът му замря, но Смитбак схвана посланието: докато с теб няма да говорят.

— С две думи, Брайс може да ни даде изглед към копринените чаршафи, което читателите на „Таймс“ ще оценят. Ще се радвам ти да подхванеш историята от друг ъгъл — на ченгетата и на улицата. Продължавай в същия дух.

Ченгетата и улицата. Смитбак неволно стисна челюсти.

— Няма нужда да казвам, че двамата ще делите всяка информация, всяка догадка. Предлагам регулярни срещи, дръжте постоянна връзка. Тази история е достатъчно голяма за двама ви и няма изгледи скоро да премине.

В офиса за един кратък миг надвисна тишина.

— Има ли нещо друго, Бил? — попита меко Дейвис.

— Какво? О, не. Нищо.

— Тогава да не те задържам.

— Да, разбира се, да — каза Смитбак. Той почти пелтечеше от шок, унижение и ярост. — Благодаря. — И докато се обръщаше да напусне офиса, Хариман най-накрая погледна към него. Върху охраненото му лице играеше самодоволна полуусмивка, която сякаш казваше: ще се видим, партнер!

И си пази гърба.

— Е, как мина първият ти ден? — попита Хейуърд, извръщайки се живо от чинията с апетитно пилешко.

— Добре — отвърна Д’Агоста.

— Сингълтън да не ти е вгорчил живота?

— Тц.

— Е, ти отсъства само два дни, което вероятно е помогнало. Той е емоционален — понякога доста емоционален, — но си е ченге. Както и ти. Ето защо съм сигурна, че двамата ще се разбирате.

Д’Агоста кимна, побутна едно парче домат в чинията си, след което го поднесе към устата си. Пиле качиаторе бе една от рецептите, които можеше да изпълни без да мисли — или почти без да мисли.

— Яденето е страхотно, Вини. Наистина. Трябва да те оставям в кухнята по-често. — И тя му се усмихна.

Д’Агоста отвърна на усмивката й. Пусна вилицата си и я загледа как се храни.

Беше направила нарочно усилие да се прибере навреме. Похвали готварските му умения, въпреки, че бе препекъл пилето, и дори не го бе попитала за прибързаното му излизане тази сутрин. Определено полагаше специални старания да му даде свобода и да го остави да върши което си е наумил, каквото и да бе то. Той осъзна с внезапен изблик на нежност, че наистина обича тази жена.

Което правеше онова, което трябваше да извърши, още по-трудно.

— Съжалявам, че не мога да отдам дължимото на вечерята. Тя наистина заслужава да продължи по-дълго, но аз трябва да излизам отново.

— Някакво развитие по случая?

— Всъщност не. Специалистът по възлите иска да ни запознае с някои техники. По всяка вероятност просто гледа да си покрие задника — не ни помогна кой знае колко.

— Не?

— Според него възлите са азиатски, може би китайски, но това не стеснява особено периметъра.

Д’Агоста си пое дълбоко дъх.

— Размишлявала ли си над възможността, която ти споменах по време на вечерята? Че зад тези убийства може да стои братът на Пендъргаст?