Чтение онлайн

— Заклевам ти се, болярино!

Радоил остави калугерското рухо и излезе.

Тая нощ беше мрачна.

Черното було на облаците засеняше с дълбок мрак спящата столица.

Силен вятър духаше в мрачината.

Радоил мина из запустелите улици и излезе на северния край на града.

Другарите му като сенки го последваха.

Той влезе в една ниска и душна кръчма — същата, дето по-рано видяхме Темира с тримата разбойници, назначени да убият Светослава.

Две цигански кандила осветляваха мъжделиво тая кръчма.

— Добър вечер — каза той на двамина души, що седяха на една дъска с чаши вино в ръце.

— Добре дошел, воеводо — отговориха те. Това бяха Иван и Станко, двамата предани Радоилови другари. Те бяха оставили другите момчета при Годеславовата къща, а сами бяха дошли да набавят тука някакви потреби за дружината.

Радоил взе едно дъбово трикрако столче и седна при тях.

Те се зарадваха, като го видяха пак здрав и читав.

— Какво стори с Годеслава? — попита Станко.

— Олекна ми сега, като му изповядах греха си и измолих прошката му — отговори Радоил. Иван му наля вино и му подаде.

— Пий!

— Не ща: кръв искам да пия, татарска кръв.

— Накъде ще ходим сега? — попита Иван.

— Татари да ловим пак. Ще идем близко към Чокевия стан.

Но Иван не одобри.

— Защо да се увираме там пак? Ние няма да отървем Славка.

— Ние ще убием повече татари.

— Хей, кръчмарю, дай едно вино! — извика гърлесто из вратата един човек с голям ръст, с брадясало и грубо лице.

И той влезе.

Радоил и другарите му се извърнаха и се втренчиха в госта, чиито черти неясно се виждаха в полумрака.

— А! Богоре! — извика Иван.

— Добър вечер, славний воеводо — извика Богор. — Планина с планина се не среща, човек с човек се среща, нали го рекли?

Радоил се навъси и изгледа с отвращение джелатина; но като се сети, че в татарския стан Светослав му бе казал, че Богор е сега негов верен човек, той доби по-ясно лице.

— Ами ти отдека? Де се губи, воеводо? — попита го Богор.

— Бях при татарите, най-напред…

— И видя княза?

— Да.

— После?

— Бегах от татарите. А ти?

— Аз пък отивам за там. Аз съм сега на Светославова служба.

— И аз отивам към там.

— И ти?

— Трябват ми повече татарски глави.

— Тогава другарски ще вървим, додето искаш — каза Богор. — Наздраве, да живей княз Светослав! — прибави той и изпи чашата, която му бе напълнил Станко.

— Да пукнат татарите! — извика Станко.

— А ти какво чини тука?

— Какво чиних? Онова, което ми заповеда господарят: възкръснах в Търново — мене ме мислеха за потънал в дъното на Янтра, — обадих на народа кой ни накара да убием Светослава в Устето. Ах, избяга тоя враг Смилец! Не ми падна в ръцете… Но да вървим, аз бързам да обадя Светославу всичко, каквото видях и сторих.

— Добро, и ние тръгваме — каза Радоил. Той плати виното и четворицата излязоха.

Навън чакаше осталата дружина. Радоил поръча на двама юнака да идат при останалите си другари и да им кажат де ги чака.

— Момчета, сега по мене — каза Радоил.

Юнаците безропотно послушаха. Те имаха сляпо доверие във воеводата; те знаеха, че каквото рече той, добро е.

Възкачиха се по пътеката, що лази в полите на Гарван.

Когато излязоха на височината, те починаха няколко време. В тъмнината долу градът се не видеше от мрака. Вятърът грозно бучеше в дола. Няколко осветлени прозореца на палата мъждееха като огньове, увиснали на въздуха. На една от черквите на Трапезица също светеше някакво кандило. Никакъв шум не достигаше от града, дене тъй оживен. Редки звездици трепваха малотрайно между черни облаци на небето.

Пътниците продължиха пътя си нататък. Те осъмнаха в някаква вълниста местност, покрита с гора. Те вървяха сега свободно: Смилец, общия им враг, беше изчезнал. В тия гористи пущинаци почти никого не срещнаха. Само на едно място зърнаха един овчар, който им даде мляко. От него научиха, че преди три дена през тия места минали троица души мъже и една жена и починали си в колибата му. Дал им мляко, сирене и хляб.

— Как бяха облечени? — попита Богор.

— Че как да ти кажа, като хора, сякаш царски хора…

— А жената?

— У, горката, как плачеше! Но тя приказваше на гръцки.

— Те са! — извика Богор.

— Кои? — попита Радоил.

— Ония „бежанци“ — и той му пошушна: — Смилец и жена му.

— Поврага да идат!

— Накъде минаха, дядо? — запита Богор със светнали очи.

— Из тая пътека — къде ще идат? Трябва да са преспали в Проевата кръчма, в Нягово.

Богор псуваше Смилеца и се късаше от яд, че е избягал.

— Искаше ми се да хвърля главата му в Светославовите крака.

Дружината продължи пътя си.

Замръкнаха в поменатото от овчаря село, загубено в шумаците. Извън това село стърчеше болярска кула. Радоил каза на Богора:

— Тук ще нощуваме?

— Тука. В Проевата кръчма. Но ние не можем всички да влезем, ще уплашим кръчмаря.

Радоил се обърна към дружината:

— Вие ще легнете в тая гора, срещу кръчмата.

Потропаха на вратата на кръчмата. Излезе един старец.

— Кои сте вие? — попита той, взирайки се в тях недоверчиво.

— Християни — отговори Радоил.

— Добри хора сме, дядо, само постим и богу се молим, кокошка да видим заклана, пука ни сърцето от страх. Влазяй, влазяй вътре и ни дай да хапнем и пренощуваме, връщаме се от поклонение — каза бъбривият Богор, като се вмъкна пръв в кръчмата.

Радоил беше любопитен сега да научи де е Чоки и какво се чува.

— Свят бяга, юначе, християните селата си оставят, стоката си зарязват… Бягат, бягат всичките… Проклетият агарянец бил отвъд Шумен. Господи, закрили ни.