Чтение онлайн

— Благодаря ви. — Струан си избра една. Слугите запалиха пурите и излязоха по знак на епископа.

Епископът гледаше как пушекът се издига на спирали.

— Защо тай-панът на „Ноубъл хаус“ търси моята помощ? Помощта на един папист? — добави той с крехка усмивка.

— Бихте могъл да се обзаложите, Ваше Преосвещенство, без никакъв риск, че не ми е било леко да го направя. Чували ли сте за кората синкона? Кората на „йезуитите“?

— Така. Значи сте болен от малария. Треската на Хепи вели.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам. Не, нямам малария. Но някой, когото обичам, има. Синконата лекува ли малария?

Пръстите на епископа си играеха с огромния пръстен на средния му пръст, после докоснаха разпятието.

— Да. Ако маларията на Хепи вели е същата като маларията в Южна Америка. — Погледът му бе пронизващ. Струан почувства силата му, но отвърна, без да отклони глава. — Преди много години бях мисионер в Бразилия. Хванах тяхната малария. Но синконата ме излекува.

— Имате ли синкона тук? В Макао?

Настъпи мълчание, нарушавано от звука на пръстите, които потупваха разпятието, и това напомни на Струан как китайският лекар потупваше китката на Мей-мей. Питаше се дали е преценил правилно епископа.

— Не зная, сеньор Струан.

— Ако синконата може да лекува малария, готов съм да платя. Ако искате пари, ще ги получите. Власт? Ще ви дам и това. Ако искате душата ми, можете да я имате — не се придържам към вашите възгледи, така че тази размяна няма да ми навреди. Дори с удоволствие бих понесъл официалните обреди по приемането на католицизма, но ще бъде безсмислено, както и вие, и аз знаем. Каквото пожелаете, ще ви бъде дадено, ако е по силите ми да ви го дам. Но искам малко кора. Искам да излекувам едно лице от треската. Назовете цената.

— За човек, който идва като просител, обноските ви са странни.

— Наистина, но допускам, че независимо от обноските ми — и това, което мислим един за друг — бихме могли да се споразумеем. Имате ли синкона? И ако имате, ще излекува ли маларията на Хепи вели? Ако е така, каква е вашата цена?

В стаята бе много тихо — тишина, изпълнена с движението на умове, желания и мисли.

— Сега не мога да отговоря на нито един от тези въпроси — каза епископът.

Струан се надигна.

— Ще се върна довечера.

— Няма нужда вие да се връщате, сеньор.

— Искате да кажете, че няма да ми продадете?

— Искам да кажа, че довечера е твърде скоро. Ще имам нужда от време да пратя запитване до всеки лечител на болните и да получа отговор. Ще ви съобщя веднага щом получа отговор. На всичките ви въпроси. Къде ще отседнете? На „Чайна клауд“ или във вашата резиденция?

— Ще пратя човек да седи на прага ви и да чака.

— Няма нужда. Аз ще ви известя. — Епископът остана седнал на стола си. После, като видя колко е загрижен Струан, съчувствено добави: — Не се безпокойте, сеньор. Ще ви потърся и на двете места, в името Христово.

— Благодаря ви.

Като излизаше, Струан чу епископът да казва „Вървете с Бога“, но не спря. Входната врата се затръшна зад него.

Епископът тежко въздъхна в спокойствието на малката стая. Очите му потърсиха скъпоценното разпятие, висящо на гърдите му. Мълчаливо се помоли. После изпрати да повикат секретаря е и заповяда търсенето да започне. После, отново сам, той се раздели на трите личности, които всички генерали на църквата трябва да бъдат едновременно. Първо, богопомазания Петър, първия епископ на Христа с всичко, което духовно произтичаше от това. Второ, ревностен пазител на светската църква с всичко, което произтича от това. И накрая, обикновен човек, който вярва в учението на друг обикновен човек, който бе Божи син.

Той се отпусна на стола и остави тези страни на личността му да спорят една с друга. И се заслуша в тях.

Струан изкачи мраморното стълбище на резиденцията на компанията си изтощен, но все пак странно омиротворен. Направих всичко, каквото можах, помисли си той.

Преди да посегне да отвори вратата, тя широко се разтвори. Ло Чъм, майордомът на слугите на „Ноубъл хаус“ на Макао, бе светнал в беззъба усмивка. Той беше мъничък старец с лице като стара слонова кост и вълшебна усмивка и бе служил на Струан от момента, в който той бе могъл да си позволи да му прислужват. Беше облечен в спретнат бял халат, черни панталони и въжени сандали.

— Хало-а, тай-пан. Баня готов, закуска готов, дреха готов, още какво тай-пан поиска?

— Айейа, Ло Чъм. — Струан никога не престана да се чуди на бързината, с която се разпространяваха новините. Знаеше, че ако веднага след като бе слязъл на брега бе притичал по дигата и направо бе влязъл в къщата, вратата пак щеше широко да се отвори и Ло Чъм щеше да го чака, както сега.

— Баня, дреха, може — каза Струан.

— Компрадор Чен Шенг бил и отишъл. Казал, дойде пак девет часа, може?

— Може — изнурено отвърна Струан.

Ло Чъм затвори вратата и се втурна нагоре по мраморното стълбище пред Струан да отвори вратата на господарската спалня.

Голямата чугунена вана бе пълна с димяща вода, както винаги, чаша мляко бе поставена, както винаги, на една малка масичка, несесерът му за бръснене бе изваден, чиста риза и дрехи бяха оставени на леглото — както винаги. Хубаво е да се върнеш вкъщи, помисли Струан.

— Тай-пан иска кау чило във вана, айейа? — цвилещ смях.

— Айейа, Ло Чъм. Винаги говори такива лоши работи, винаги говори муш-муш кау чило във вана. Събуди господар Кълъм — кажи дойде тук! — каза Струан, като сваляше мръсните си дрехи.

— Господар Кълъм тук не спал.

— Къде отишъл господар? — попита Струан.

Ло Чъм вдигна дрехите и сви рамене.

— Цяла нощ вън, господарю.

Струан се намръщи.

— Всяка нощ вън, айейа?

Ло Чъм поклати глава.

— Не, господарю. Една, две нощ спал тук. — Той се втурна навън.

Струан се потопи във ваната, разтревожен от новината за отсъствията на Кълъм. Уповавам се на Бога Кълъм да има достатъчно ум в главата и да не ходи в „китайския град.“

Точно в девет часа една богата носилка спря пред богатата къща. Чен Шенг, компрадор на „Ноубъл хаус“, тежко се приведе. Халатът му бе малинов, шапката — обкичена със скъпоценности. Той осъзнаваше собственото си величие.

Той тръгна по стълбите и вратата му бе отворена лично от Ло Чъм — както винаги. Това придаваше на Чен Шенг голяма важност, защото Ло Чъм отваряше лично вратата само на тай-пана и на него.