Чтение онлайн

Пиха. Бялото сухо вино беше превъзходно.

— Историята се прави тук, Кълъм. И никой не би могъл да ти разкаже по-добре за това от баща ти.

— Има една стара китайска пословица, Кълъм: „Истината има много лица“ — каза Струан.

— Не разбирам.

— Просто исках да кажа, че моят вариант на „фактите“ не е задължително единственият. — Това му напомни за предишния вицекрал, Линг, който сега бе в немилост в Кантон, защото политиката му бе ориентирана към открит конфликт с Британия. Сега бе осъден на смърт. — Онзи дявол Линг още ли е в Кантон?

— Мисля, че да. Негово превъзходителство Тай-сен се усмихна, когато го попитах преди три дена и загадъчно отговори: „Цинобърът е Синът на Небето. Как може човекът да знае какво иска Небето?“ Китайският император се нарича Син на Небето — обясни Лонгстаф заради Кълъм.

— „Цинобър“ е друго негово име, защото винаги пише с мастило с яркочервен цвят.

— Странен, странен народ са китайците, Кълъм — каза Струан. — Един пример: само императорът от триста милиона души има право да използва цинобърно мастило. Представи си само! Ако кралица Виктория каже: „От днес нататък само аз имам правото за използвам цинобър“, въпреки цялата си любов към нея четиридесет милиона британци тутакси ще престанат да използват каквото и да било друго мастило освен цинобър. Начело с мен.

— Всеки китайски търговец — каза Лонгстаф с несъзнателен присмех — незабавно ще й изпрати барел цинобър — заплащане при доставяне и ще каже на Нейно британско величество, че ще се радва да бъде доставчик на Короната за определена цена. И ще напише писмото с цинобър. Съвсем основателно, предполагам. Какво бихме били без търговията?

Настъпи кратко мълчание и Кълъм се зачуди защо баща му се направи, че не забелязва обидата. И беше ли обида? Не беше ли просто още един факт от живота — че аристократите винаги се присмиват на онези, които не са аристократи? Е, добре. Хартата ще им даде да се разберат веднъж завинаги.

— Искали сте да ме видите, Уил? — Струан се почувства смъртно уморен. Краката и раменете го боляха.

— Да. Няколко дребни неща се случиха, откакто… през последните два дена. Кълъм, бихте ли ни извинили за малко? Бих искал да разговарям с баща ви насаме.

— Разбира се, сър. — Кълъм се надигна.

— Няма нужда, Уил — каза Струан. Заради присмеха на Лонгстаф нямаше да разреши на Кълъм да излезе. — Кълъм вече е съдружник на Струанови. Един ден ще ръководи компанията като тай-пан. Можете да му имате доверие, както на самия мен.

На Кълъм му се искаше да каже: „Аз никога няма да стана част от това, никога. Имам си други планове“, но не можа да промълви нищо.

— Поздравявам ви, Кълъм — каза Лонгстаф. — Да бъдеш съдружник в „Ноубъл хаус“ — е, това е безценна награда.

Но не и когато е банкрутирала, едва не прибави Струан.

— Седни, Кълъм.

Лонгстаф обходи стаята и започна:

— За утре е определена среща с китайския пълномощник. На нея ще се обсъдят подробностите на договора.

— Той ли предложи времето и мястото или вие?

— Той.

— Вероятно ще е по-добре да ги промените. Изберете друго време и друго място.

— Защо?

— Защото ако се съгласите с неговото предложение, той и всичките мандарини ще го разтълкуват като слабост.

— Добре. Щом така мислиш. Вдругиден добре ли е? В Кантон?

— Да. Вземете Хорацио и Маус. И аз ще дойда с вас, ако желаете, и ще закъснеем с четири часа.

— Но, по дяволите, Дърк, защо да стигаме до такива смешни крайности? Четири часа? Виж ти!

— Не са смешни. Като действате като висшестоящ към низшестоящ, ще ги поставите в неизгодно положение. — Струан хвърли поглед към Кълъм. — Ориенталската игра трябва да се играе по ориенталските правила. Дребните неща придобиват голямо значение. На Негово превъзходителство му е много трудно тук. Ако сега допусне една малка грешка, последствията ще бъдат за петдесет години. Той трябва да бърза с безкрайна предпазливост.

— Да. И отникъде помощ! — Лонгстаф пресуши чашата си и си наля друга. — Никога няма да разбера защо не се държат като цивилизовани хора. Никога. Освен баща ти никой друг не ми помага. Кабинетът в родината не е запознат с проблемите, с които се сблъсквам тук, и пет пари не дава. Тук съм съвсем сам. Дават невъзможни нареждания и очакват да се разправям с един невъзможен народ. Честна дума, трябвало да закъснеем с четири часа, за да докажем, че сме „висшестоящи“, когато безспорно всеки знае, че е така! — Той раздразнено си взе малко енфие и кихна.

— Кога ще се проведе разпродажбата на земите, Уил?

— Е, добре де, мисля, когато кабинетът одобри договора. Има много време. Да речем, през септември.

— Не си ли спомняте каква идея имахте? Искахте строителството в Хонконг да започне незабавно.

Лонгстаф се опита да си припомни. Като че ли си спомни да е говорил такова нещо със Струан. Но какво беше то?

— Е, разбира се, предаването на Хонконг не е официално, докато и двете правителства не одобрят договора — мисля, че това е обичайната процедура, нали?

— Да. Но обстоятелствата са необичайни. — Струан си играеше с чашата. — Хонконг е наш. Колкото по-скоро започнем да строим тук, толкова по-добре. Не беше ли това, което вие казахте?

— Е, разбира се, че е наш — но какъв беше този план? — Лонгстаф потисна още една прозявка.

— Вие казахте, че цялата земя трябва да принадлежи на кралицата. Че докато официално станете първия губернатор на Хонконг, цялото управление трябва да бъде във ваши ръце като пълномощник. Ако издадете специална декларация, всичко ще бъде, както вие го планирате. Ако бях на вашето място, щях да проведа разпродажбата на земите следващия месец. Не забравяйте, Уил, че ще имате нужда от приходи за колонията. Кабинетът е чувствителен към колонии, които не си плащат.

— Правилно. Да. Абсолютно вярно. Разбира се. Ще трябва Да започнем колкото е възможно по-скоро. Ще проведем първата разпродажба следващия месец. Чакайте да помисля. Как ще я даваме като собственост, под аренда или…

— Деветдесет и девет процента — под годишна аренда. По обичайните договорености с Короната.

— Отлично. — Лонгстаф направи безпомощен жест. — Като че ли нямаме достатъчно други проблеми, Кълъм! Сега трябва да се държим като някакви търговци. Как, по дяволите, се строи колония, а? Трябва да има канализация, улици, сгради и бог знае какво още. Съд и затвор, да му се не види! — Той се спря пред Кълъм. — Имате ли юридическо образование?

— Не, Ваше превъзходителство — отвърна Кълъм. — Само нередовна университетска степен по изкуствата.

— Няма значение. Трябва ми секретар на колонията, генерален помощник, ковчежник и какво ли не. Трябва да има и някакви полицейски сили. Бихте ли искали да отговаряте за полицията?

— Не, благодаря ви, сър. — Кълъм се опита да не покаже колко е шокиран.

— Е, сигурен съм, че бихме могли да ви използваме някъде. Всички ще трябва да се включат. Не мога да се грижа за всичко. Помислете си с какво ще ви хареса да се заемете и ми съобщете. Ще имаме нужда от хора, на които можем да имаме доверие.