Чтение онлайн

— Боже мой! — възкликна Кълъм.

— Кой е Бартоломю? — попита Струан.

— Бяхме съквартиранти в университета. Бедният Барт!

Струан го сряза:

— Не си ли знаел, че е чартист?

— Разбира се, че знаех. — Кълъм се приближи до прозореца и се загледа в следата от кораба.

— Ти чартист ли си, Кълъм?

— Самият ти казваше, че Хартата е добра.

— Да, но също ти обясних и какво мисля за въстанието. Занимаваш ли се с активна чартистка дейност?

— Ако бях у дома, щях да се занимавам. Повечето студенти поддържат Хартата.

— Тогава, слава богу, че не си там. Щом е оглавил въстание, Бартоломю заслужава двегодишната присъда. Имаме добри закони и най-добрата парламентарна система в света. Промените не се извършват чрез въстания, бунтове и стачки.

— Какво още пише в писмото, татко?

За миг погледът на Струан се задържа върху гърба на сина му и в ушите му зазвучаха думите на Роналда. Мислено отбеляза да се вгледа по-внимателно в бъдеще в чартистките истории. После зачете отново:

„… Ежедневно в Глазгоу пристигат хора от Хайлъндс, където земевладелците продължават да ограждат земите на клановете и да отнемат техните рождени права. Злият демон, херцог Струан, Господ да го убие, набира полк за индийските колонии. Под знамето му се тълпят хора, примамени от обещанията му за плячка и земя. Носи се слух, че отново ще воюваме с проклетите американци за канадските колонии, а също разправят, че между онези дяволи — французите и руснаците избухнала война заради османските турци. Проклети французи! Сякаш не сме страдали достатъчно заради този сатана Бонапарт.

В тъжна страна живеем, синко. О, забравих да спомена, че има планове до пет години Глазгоу и Единбург да се свържат с железница. Ще бъде чудесно, нали? Може би ние, шотландците, ще се обединим, ще отхвърлим дявола англичанин и ще възкачим наш собствен крал. Прегръщам теб и брат ти. Целуни Кълъм от мен. Твоят почтен баща, Парлан Струан.“

Струан вдигна глава и се усмихна кисело:

— Все така кръвожаден.

— Ако херцогът набира полк за Индия, може и да мине оттук — каза Роб.

— Аха. И аз си помислих същото. Е, момко, ако някога полкът стигне до владенията на „Ноубъл хаус“, ще се върне у дома обезглавен, така че Господ да ни помага!

— Господ да ни помага! — повтори Кълъм.

На вратата се почука и стюардът влезе бързо с шампанско, чаши и чай.

— Капитан Орлов ви благодари от името на екипажа, сър.

— Поканете го заедно с Волфганг да дойдат при нас, когато свърши вахтата.

— Слушам, сър.

След като наляха виното и чая, Струан вдигна чашата си:

— Наздравица. За Уинифред, която възкръсна отново!

Пиха и Роб каза:

— Още една наздравица. За „Ноубъл хаус“. Дано никога повече не помислим да причиним зло един на друг!

— Съгласен! Отново пиха.

— Роб, пиши на нашите агенти, когато стигнем в Хонконг. Кажи им да открият директорите на нашата банка, които са виновни за просрочения кредит.

— Дадено, Дърк.

— А после, татко? — попита Кълъм.

— После ще ги унищожим — отвърна Струан, — тях и техните семейства.

Кълъм потръпна от неумолимата решителност, с която баща му изрече присъдата.

— Защо семействата им?

— А тяхната алчност не засегна ли нашите семейства? Нас самите? Нашето бъдеще? Години наред ще имаме да плащаме заради алчността им. Те ще платят в същия размер! Всички до един!

Кълъм стана и тръгна към вратата.

— Къде си тръгнал, синко?

— Отивам до клозета. Исках да кажа отходното място.

Вратата зад него се затвори.

— Съжалявам за това, което казах. Но то трябваше да стане.

— Зная. И аз съжалявам. Ти обаче си прав за Парламента. Там ще се концентрира все по-голяма власт и солидните търговски сделки ще се уреждат оттам. Аз ще се грижа за финансирането и двамата с теб ще наблюдаваме Кълъм и ще му помагаме. Все пак новината за Уинифред е чудесна, нали?

— Да.

— Разсъжденията на Кълъм по много въпроси са правилни, нали.

— Той е прекалено млад. Нали знаеш как отгледа Роналда децата — стриктно следваше евангелието. Някой ден Кълъм ще трябва да порасне.

— Какво ще правиш с Гордън Чен?

— Интересува те дали ще кажа на Кълъм? — Струан се беше загледал в морските гларуси. — Ще трябва да реша този въпрос щом се върнем в Хонконг.

— Бедният Кълъм. Не е лесно да си млад, нали?

Струан поклати глава:

— Никога не е лесно.

Роб помълча малко и каза:

— Помниш ли моето момиче — Минг Су?

— Да.

— Често се питам какво ли стана с нея и детето.

— Сигурно се е устроила като принцеса и си е намерила чудесен съпруг с парите, които й остави, Роб. Омъжила се е за някой мандарин. Не е нужно да се безпокоиш за нея.

— Предполагам, че малката Изабел е навършила вече десет годинки. — Роб се увлече в приятни за душата спомени. Припомни си смеха й и удовлетворението, което бе получил от нея. Огромно удовлетворение — мислеше си той. Беше му дала повече любов и ласки, нежност и съчувствие в един ден, отколкото Сара му бе дала през целия им съвместен живот. — Ти трябва да се ожениш отново, Дърк.

— Ще има време за помисля за това. — Струан хвърли разсеян поглед към барометъра. Показваше 30,1 инча, ясно време. — Роб, дръж изкъсо Кълъм, когато станеш тай-пан.

— Непременно — обеща Роб.

Когато Кълъм излезе на палубата, „Чайна клауд“ се полюля и изплава от канала, образуван между малкото островче Тунг Ку Чау и Хонконг. Корабът напусна бързо тесния, ограден с планински вериги проток и зави на югозапад. Поклю Чау — друг по-голям остров — се намираше на две мили вляво. Остър североизточен мусон браздеше вълните, а отгоре бе надвиснал тежък сив облак.

Кълъм тръгна напред, като внимателно заобикаляше спретнато навитите корабни и пристанищни въжета. Мина покрай блестящите редици на топовете, изумен от чистотата на всяко нещо. Беше се качвал на много други търговски кораби в пристанището на Хонконг и всички му се бяха сторили мизерни.

Лявото отходно място бе заето от двама моряци и той се прекатери до десния борд. Увисна на въжетата, с мъка свали панталоните си и клекна предпазливо в мрежата.

Приближи се млад червенокос моряк, ловко се преметна през планшира в отходното място и смъкна гащите си. Беше бос и клекна, без да се държи за въжетата.