Чтение онлайн

— Дете.

Тя се усмихна.

— Харесвам да мисля за тебе като дете. Но ти сега не беден. И също направил едно-две неща. Нали така?

— Какви неща? — попита той, потънал в аромата на тялото и меката коприна.

— Първо беше да вземеш сребро, помниш? Второ да осигури на Хонконг безопасност. Какво беше трето?

Тя се обърна по хълбок, обви с крак неговия и остана неподвижна той почувства докосването на крака й през коприната и почака със засъхнало гърло.

— Хонконг не е още в безопасност — каза той.

Тя започна бавно да движи ръка по тялото му.

— Вече не в опасност, щом има търговия тази година. Значи второ нещо скоро осъществи.

— С джос.

Бавно разкопча копринения й халат и прокара ръка по тялото й. Помогна й да съблече дрехата, запали свещта и разгърна завивките. Погледна я, изпълнен с удивление от гладката прозрачност на тялото й, сякаш изваяно от мрамор.

— Колко вълнуващо… да ме гледаш и да зная, че харесваш.

После те се любиха бавно, без да бързат.

По-късно тя го попита:

— Кога връщаш в Хонконг?

— След десет дни.

„Десет дни — помисли той. — После да се справя с хората на У Куок в Абърдийн и на следващия ден — бала.“

— Аз отида ли с тебе?

— Да.

— Ще бъде ли готова нова къща тогава?

— Да. Там ще бъдеш в безопасност. — Ръката му почиваше на хълбоците й и той прокара връхчето на езика си по шията й.

— Ще бъде добре да живеем в Хонконг. Тогава ще мога да видя повече от мой учител. Вече месеци откак аз говориме хубаво с Гордън. Може отново ще имаме седмични уроци? Трябва да науча повече и по-хубави думи. Как е той?

— Добре е. Видях го точно преди да тръгна.

След кратко мълчание тя каза тихо:

— Не е хубаво да караш с номер едно син.

— Зная.

— Аз горих три свещи за твой гняв да лети на Ява и ти да простиш на него. Кога простиш, аз искам да запозная с него.

— Ще се запознаеш. След време.

— Мога ли аз да отида в Макао преди Хонконг? Моля. Аз ще бъда много внимателна. Ще оставя деца тук. Те тук ще бъдат в безопасност.

— Защо се интересуваш толкова от Макао?

— Нужни неща и… тайна е, хубава, изненада тайна. Само няколко дни? Моля. Можеш да изпратиш Маус и някои хора, ако искаш.

— Много е опасно.

— Не опасно сега — каза Мей-мей, тъй като знаеше, че имената им вече не бяха в списъка. Беше също удивена, че Струан плесна радостно с ръце, както беше направила тя, когато му каза за решението на Джин-куа относно списъка. „Айейа, колко странни са европейците. Много странни наистина.“

— Вече няма опасност. Но независимо, аз ще внимавам.

— Защо искаш да отидеш там? Каква е тайната?

— Изненада тайна. Ще кажа много скоро. Но тайна сега.

— Ще си помисля. Сега спи.

Мей-мей се отпусна блажено. Знаеше, че след няколко дни ще отиде в Макао. Знаеше също, че има много начини за една жена да изкопчи каквото иска от мъжа, независимо дали е добър или лош, умен или глупав, силен или слаб.

„Моята бална дреха ще е най-хубава — помисли си тя развълнувано. — Моят тай-пан ще се гордее с мен. Ще е толкова горд, че ще ме направи Върховна дама.“

Последната мисъл, преди да заспи, бе за детето, което разпъпваше в утробата й. Само от няколко седмици. „Детето ми ще бъде син. Син, с когото той ще се гордее. Две чудесни изненади, с които ще се гордее.“

— Не мога, Варгас — каза Струан раздразнено. — По-добре занеси това на Роб. Той познава цифрите по-добре от мен.

Бяха наведени в кабинета на Струан, надвесени над счетоводната книга. Прозорците бяха отворени и през тях долитаха монотонният шум на Кантон и рояци мухи. Беше топъл пролетен ден и вонята, която през зимата почти не се чувстваше, сега се увеличи.

— Джин-куа настоява да дадем последната си поръчка, сеньор, и…

— Зная това. Но докато не получим неговата последна заявка за опиум, не можем да сме акуратни. Ние предлагаме най-изгодни цени върху чая и опиума, защо чака тогава?

— Не знам, сеньор — отговори Варгас. Той не попита, мака че би искал, защо „Ноубъл хаус“ плаща десет процента повече за чайовете на Джин-куа от други търговци и му продава най-добрия индийски опиум „падуа“ с десет процента по-ниско от редовната пазарна цена.

— По дяволите! — изруга Струан и си наля малко чай.

Искаше му се да не беше разрешил на Мей-мей да отиде в Макао. Беше изпратил с нея А Сам, Маус и още няколко човека да ги пазят. Трябваше да се върне вчерашния ден, но още я нямаше. Разбира се, това не бе необичайно — никога не можеше да се определи очно времето за пътуване от Макао до Кантон. Особено по море. Особено, когато си зависим от вятъра, помисли си той с горчива ирония. Щеше да е различно, ако тя пътуваше със смърдящ параход. Параходите се движат по разписания и забравят за ветровете и приливите, да ги вземат мътните.

— Да? — извика той рязко, когато някой почука на вратата.

— Извинете ме, мистър Струан — каза Хорацио, като отвори вратата. — Негово превъзходителство желае да ви види.

— Какво се е случило?

— Може би ще ви каже Негово превъзходителство, сър. Той е в стаята си.

Струан затвори счетоводната книга.

— Ще разгледаме това с Роб веднага щом се върнем, Варгас. Ще дойдете ли на бала?

— Няма да имам мира десет години, сеньор, ако жена ми, синът ми и най-голямата ми дъщеря не отидат там.

— Ще ги доведете ли от Макао?

— Не, сеньор. В Хонконг ще ги доведат приятели. Аз ще отида направо оттук.

— Съобщете ми веднага, щом пристигне Маус — каза Струан и излезе. Хорацио тръгна след него.

— Не зная как да ви благодаря, мистър Струан, за подаръка, който направихте на сестра ми.

— Какво?

— Балната рокля, сър.

— О. Видяхте ли я?

— О, не, сър. Веднага след продажбата на земята Мери тръгна за Макао. Вчера получих от нея писмо. Изпраща ви много поздрави. — Хорацио знаеше, че подаръкът дава на сестра му много добра възможност да спечели наградата. Освен ако не я конкурира Шиваун. Дано се разболее! Нищо сериозно. Нещо средно, което да й попречи да дойде на бала в този ден. Тогава Мери ще може да получи хилядата гвинеи. С това ще могат да направят чудеса! Да се върнат у дома през сезона. Да живеят в охолство. О, Боже, дано спечели наградата! „Радвам се, че я няма в Хонконг, докато аз съм тук — си каза той. — Далеч от Глесинг. Проклетник! Не вярвам да й е предложил женитба. Нахалник! Той и Кълъм… бедният Кълъм.“