Чтение онлайн

— Аз лично не искам нищо — поправям я. — Но все пак смятам, че ако закачите една картина у дома си, тя трябва да съответствува на нещо. На нещо желано. На някакво настроение.

— Тази картина също съответствува. Съответствува на вас — казва жената.

И прочела недоумението ми, добавя:

— Ами че погледнете се, това сте вие, цял-целеничък: хладен и навъсен като облачен зимен ден.

— Много мило от ваша страна, че сте си окачили портрета ми.

— А ако сам решите да украсите стаята си с някой пейзаж, който да ви напомня за мене, какво бихте сложили? — запитва Розмари.

— Във всеки случай не бих сложил пейзаж, нито каква да е картина. Това е прекалено мъртво за вас. Бих сложил някой камък, дето заранта му е зелена, пладнето златисто, а следобедът син и вечерта цикламена.

— Такъв камък няма.

— Възможно е. Вие по-добре знаете. Предполагам, че владеете материята на скъпоценните камъни не по-зле от тая на импресионистите.

— Защото това е всъщност все тази материя на изменчивата хубост — отвръща жената, без да мигне.

— Нима в университета изучавате и камъните? — продължавам аз да нахалнича.

— Камъните съм ги изучавала при един приятел на баща ми, който има предприятие за шлифовка — обяснява все тъй непринудено Розмари. — И то съвсем не с научна цел, а просто защото ти грабват очите.

— Но с какво всъщност ви привличат те? С красотата или стойността?

— А с какво ви привлича вас едно печено пиле? С приятния вкус или с хранителните качества?

— Все пак едно от двете трябва да доминира.

— Тогава защо говорите излишни работи. Ясно е кое доминира.

Тя се замисля за миг, сетне казва с променен тон:

— Когато преди време видях у тоя приятел на баща ми един великолепен безцветен камък, рекох с цялата си наивност: „Този брилянт навярно струва фантастично скъпо“. На което приятелят на баща ми добродушно се засмя: „Да, щеше да струва наистина фантастично скъпо, ако беше брилянт. Само че е бял сапфир“. И знаете ли, Пиер, едва бе произнесъл тия думи и ми се стори, че блясъкът на камъка изведнаж помръква.

— Не се ли опита приятелят на вашия баща да реабилитира камъка в очите ви?

— По кой начин?

— Като ви го подари.

Розмари се засмива скептично.

— А вие бихте ли ми го подарили?

— Незабавно. Нямам никакво отношение към камъните.

Тя ме поглежда, сетне произнася замислено:

— Интересно тогава към какво имате отношение.

Подир което отново променя тона:

— Мисля, че вече е време да се обличам. Нали не сте забравили, че тази вечер сме у Флора?

И тъй, тази вечер сме у Флора. Това става не знам за кой път, тъй като сбирките на карето са отдавна традиционни и доста чести, а според календара независимо от парцалите сняг сме в началото на март.

Немкинята е превърнала целия етаж в обширно студио, като е съединила двете стаи и ги е подредила удобно, но просто, искам да кажа без излишъка на мебели и настолни лампи, характерен за нашия зелен хол. И доколкото една обстановка разкрива нещо от индивидуалността на обитателя си, дотолкова би следвало да се заключи, че фрау Зайлер е жена на здравия практицизъм, а не на будоарния бит. Никакви галантни сцени и никакви импресионисти. Едничката украса се свежда до три-четири порцеланови статуетки, наредени върху ниския бюфет — рекламни подаръци на фабрики за порцеланови сервизи, тъй като Флора е представителка на фирми, снабдяващи човечеството с готварски и кухненски съдове.

Състезанието започна този път в моя полза, нещо доста рядко, понеже обикновено губя. Губя на дребно. Не както първия път.

— Би трябвало да се радвате — утешава ме в подобни случаи Бентън. — Това значи, че ще ви върви в любовта.

— Не говорете баналности, Ралф — възразява Розмари. — Когато един човек е апатичен в играта, той е апатичен и в любовта.

На което пък немкинята би могла да възрази, че американецът, макар да е апатичен в любовта, съвсем не е апатичен в играта. Но тя не възразява, въпреки че има основание да го стори. Доколкото си позволявам да съдя по беглите наблюдения, Флора бе опитала в началото няколко хода на повърхностен флирт с Бентън, които, уви, не бяха го изтръгнали от летаргията му. Може би просто не е любител на големия формат.

И така, състезанието този път протича в моя полза, но най-големите ми завоевания започват, когато сядам срещу импозантната фрау Зайлер, защото това е един дълъг робер и асовете, и ригите на колодата почти винаги се оказват събрани в ръката ми, а Розмари и Бентън се впускат в отчаяна отбрана и отбраната им продължава дори след като успяват по чудо да влязат в опасната зона, а наказателните удари от страна на неумолимата немкиня се сипят един подир друг и колоната на печалбите ни все повече добива очертанията на небостъргач, така че когато накрая Флора тегли чертата и прави сбора — счетоводството е винаги нейна задача, — Ралф е принуден да признае, че не помни в живота си друг толкова нещастен робер.

— Както виждате, старая се за вас, момчето ми — промърморва Флора и аз забелязвам, че очите й под влияние на тихото вътрешно доволство са добили в тоя момент лазурносин цвят.

— Ще се стараете, естествено — отвръщам. — Ако не са такива като мене, никой няма да купува чиниите ви, понеже няма да има какво да сложи вътре.

— Мисля, че се лъжете, ако смятате, че симпатията ми се дължи на вашата търговия с хранителни продукти — подхвърля немкинята, с което още повече разваля настроението на Розмари.

В резултат на продължителното съжителство Розмари е свикнала да ме третира донейде като своя територия, макар че между двама ни всъщност няма нищо освен празни разговори. Но ако в момента подмятанията на Флора я дразнят, то е най-вече понеже е бясна подир този нещастен робер. Само че когато е бясна, тя има обичая да го крие. И ако се показва бясна, значи е просто малко ядосана. А когато е наистина бясна, предпочита да мълчи.

Сега вече Розмари седи срещу мене, подчертано съсредоточена в картите си, и аз съм доволен, че мога поне отчасти да подобря настроението й, като обявя направо три без коз, на което, въпреки че съм затворил играта, Розмари не може да се въздържи да не отговори с четири пики и да изгори моите двеста от тузове. Но три без коз или четири пики — играта е при всички случаи голям шлем и това донейде подобрява настроението на партньорката ми, която дори благоволява да каже:

— Съжалявам, Пиер, обаче съвсем не се сетих, че може да имате двеста от тузове.

— Излишно е да съжалявате. За мене беше истинска наслада да наблюдавам магистралното ви разиграване — отвръщам галантно, дори прекалено галантно, тъй като разиграването е възможно най-баналното и при такава карта човек би могъл да го извърши дори с левия си крак.

— Е, доволна ли сте? — запитвам, когато вторият манш завършва също в наша полза.

— Съвсем не — отговаря Розмари. — Вие спечелихте с Флора тройно повече. Значи обичате Флора повече от мене.