Чтение онлайн

— Това сигурно е изпитанието на Нивиен. Но какво ли трябва да направим?

— Мисля, че ще трябва да се намокрим — изръмжа Мичъл, като посочи с ръка към двата тунела от другата страна.

— Какво пише на камъка? — Нина присви очи в опит да разчете дребните букви. — Прилича ми на… Ана. — Тя включи радиостанцията, за да опише залата и плочката на Клоуи; връзката вече беше толкова лоша, че едва успяваше да чуе гласа й.

— Ана е сестрата на Артур — успя да чуе през непрекъснатите смущения. — Но не съм сигурна доколко е историческа фигура. Смята се, че тя е майката на сър Гауейн, но според ранните уелски източници — онези, в които се споменава Бедивер — майка на Гауейн е една жена на име Гуиър. Ана може да е другото име на същата личност, но…

— Значи не знаеш със сигурност дали е истинска, или митологична личност? — попита Нина.

— Боя се, че не.

Нина отпусна бутона на радиостанцията и промърмори:

— Чудесно… — след което го натисна отново. — Кое смяташ за по-вероятно? Възможно ли е наистина да е съществувала?

— Вероятно. И на други места са я споменавали, но източниците са от по-късни години.

— След 1191?

— Не, но някои от тях са от началото на 12 век, включително Джефри от Монмът — а по отношение на историческата правда бих сложила Джефри в един екип с Монти Пайтън!

Нина и Мичъл си размениха усмивки при сравнението.

— Дали намирането на гробницата може да предаде допълнителна тежест на някое от мненията? Очевидно в мита за Артур има някаква истина.

Клоуи се замисли.

— Предполагам, че е по-вероятно Ана наистина да е била сестра на Артур, но все още не мога да бъда сигурна. Монасите от Гластънбъри са били склонни да послъгват за различни аспекти на легендата, за да печелят повече, затова не можем да се доверяваме изцяло на техните думи.

— Те са били готови и да убиват — каза Нина. — Клоуи, имам усещането, че изпитанието на Нивиен е на живот и смърт. Избери погрешния тунел и няма да стигнеш до другия му край, преди да ти свърши въздуха.

— Може би трябва да се върнете — предложи Клоуи. — И да изчакате, докато си намерите водолазна екипировка.

— Не можем да чакаме — настоя Мичъл. — Ако Екскалибур е тук, трябва да го намерим колкото се може по-бързо — колкото по-дълго чакаме, толкова по-вероятно е хората на Васюкович да открият гробницата въз основа на изследванията на Руст.

Нина въздъхна.

— Да, страхувах се, че точно това ще кажеш. — Тя отново заговори на Клоуи. — Можеш ли да ни дадеш поне нещо?

— Боя се, че ще трябва сами да решавате. Съжалявам.

— Добре, благодаря. — Нина навъсено прекъсна връзката. — И така, какво мислиш? Първата от сестрите на Артур, с която се сблъскахме, се оказа мит — смяташ ли, че тази тук е истинска?

— Не питай мен, ти си историкът — каза Мичъл. — Изборът е твой.

— Защо накрая винаги аз решавам? — проплака Нина.

Мичъл сви устни.

— Защо ли си спомням за една червенокоса жена, която настояваше да бъде ръководител на операцията…

— Знаеш ли, надявах се, да не си спомниш за това. — Нина погледна плочката и се намръщи. — Добре. Ана или е била сестра на крал Артур, или не. Успокой се. — Тя затвори очи и започна да прехвърля през ума си всяко късче информация, свързано с обекта, което можеше да си спомни. — Бих казала… че е била.

— Научно предположение?

— Само второто — призна тя. — И така, как ще го направим?

— Ще съблечем всичко, което може да ни повлече надолу — каза Мичъл, като започна да съблича якето си. — Палтото ти, обувките, пуловера.

Нина се сепна.

— Ъъъ… не нося кой знае какво под този пуловер.

— Не носиш ли сутиен?

— Нося, разбира се! Но е малко, нали се сещаш, тънък.

Мичъл се съблече гол до кръста. После подаде ризата си на Нина.

— Какво?

— Нищо — каза бързо Нина, като се опитваше да не изглежда твърде впечатлена от голото му, мускулесто тяло.

Той се ухили.

— Различен ли съм от Еди?

— Той е доста по-набит. И малко по-космат. О, боже, спирам да приказвам!

Мичъл се засмя и се обърна с гръб към нея, докато тя събличаше пуловера и обличаше ризата му.

— Остави всичко ценно тук — портмоне, часовник, всичко. Фенерчето се държи добре под вода. Фотоапаратът ти водонепроницаем ли е?

Нина кимна, докато събуваше обувките си, след което колебливо топна пръст във водата.

— О, по дяволите, студена е!

— Това не е нищо — обяви Мичъл, влизайки във водата с фенерче в ръка. — Влизал съм в Атлантика посред зима. На това му се вика студено! Хайде, ще ти помогна.

— Ох… — С голяма неохота Нина го хвана за ръката и влезе във водата. Беше точно толкова студено, колкото беше очаквала. — По дяволите…

— След миг ще се почувстваш по-добре. — Той се оттласна от брега и заплува към тунелите. — Значи Ана. Сигурна ли си?

— Не. — Тя го последва. Краката й не стигаха до дъното на басейна, и при мисълта за неясната дълбочина отдолу я връхлетя паника, която тя едва потисна с усилие на волята. Ами ако тунелите свършваха под водата?

— Можеш да изчакаш тук, докато отида да проверя — предложи Мичъл. — Ако е правилният тунел, няма да е кой знае колко дълъг. Монасите също е трябвало да плуват през него, а подозирам, че въобще не са били във върхова физическа форма.

— Но ако се окаже грешният тунел, може да се нуждаеш от помощ, за да излезеш. Трябва да останем заедно. — Нина млъкна и се намръщи. — Хм. Наистина ли току-що доброволно предложих да плувам в тъмен тунел, на чийто край може би ме чака смъртта?

— Аз ще те пазя — увери я Мичъл. После й подаде фенерчето. — Дръж го в едната ръка, а с другата се хвани за колана ми. Аз ще те тегля напред. Довери ми се — добави той, като видя изражението й. — Ако не си добър плувец, не стигаш далеч във флота.

— Значи в общи линии няма да ти пускам задника?

— Ще го преживея. Готова ли си?

— Не. — Но въпреки това се хвана за колана му.

— Така. Сега се опитай да поемеш колкото се може повече кислород. — Той си пое няколко пъти дълбоко дъх, Нина направи същото. — Готова ли си?

Тя поклати глава, казвайки му „не“ през стиснати устни. Мичъл отново се усмихна…

И се гмурна.

Заплува към тунела, влачейки Нина след себе си. Тя беше затворила очи и единственото, което чуваше, беше ритмичното „ссст“ при всяко негово разсичане на водата с ръце, докато напредваше през непрогледните води. Не беше излъгал за уменията си на плувец; въпреки че риташе с всички сили, тя пак не успяваше да издържа на темпото му и продължаваше да се влачи отзад като багаж.