Чтение онлайн

Каракандес.

Полицаят оглежда улицата, докато се разкършва след дългото пътуване. Монахът иска да го види добре, да прецени ръста, теглото, походката и държането му – иска да открие видимите слабости на своя противник. Нo е достатъчно опитен, че да не позволи да го забележат. Затова поглежда радиото и започва да върти копчето, сякаш сменя станциите. През отворения прозорец чува как другите шофьори ругаят богаташа и жена му, оставили на келнера да паркира колата им. Повечето ливанци говорят добре френски и монахът воин не прави изключение. Той чува бръмчене от форсиране и поглежда навън.

Каракандес е изчезнал. Един кратък миг – само за толкова успя да види човека, когото вероятно ще трябва да убие.

143

ЛОС АНДЖЕЛИС

Докато Тайлър Картър крачи нервно напред-назад, вратата на килията се отваря и доктор Дженкинс излиза със загрижено изражение.

– Можете да влезете, но се дръжте внимателно с него – предупреждава той, като дръпва тежката метална врата зад себе си.

– Ще има ли нужда от операция?

– Не. Не ме притесняват физическите рани, заших ги добре. Тревожи ме душевното му състояние.

Картър кимва:

– Каза ли ви някакви данни за себе си? Име, адрес?

– Попитах го, но говореше някакви безсмислици. Изобщо не ме слушаше. Постоянно молеше Бог да му прости. – Дженкинс се опитва да си спомни някои от думите. – „Боже мой, разкайвам се и скърбя“, нещо от този род.

– Това е католическата молитва „Деяние на разкаянието“.

– Католик ли сте?

– От такова семейство съм. Спомням си я от детството, докторе.

Лекарят тръгва, но Картър го спира:

– Искате ли да присъствате на разпита? За мен няма да е проблем. В момента той е тук по свое собствено желание и може да си тръгне когато поиска.

Дженкинс поклаща глава:

– Вие си вършете вашата работа, аз ще си върша моята. Ще отида да се измия и да взема едно кафе. Ще се върна след половин час да го видя.

– Добре.

– А и като се има предвид на какво се е направил, най-добре е да се отнасяте с него като към човек в риск. – Лекарят кимва към гишето за регистрация. – Вече казах на сержанта. Този тип е самоубиец в режим на изчакване.

– Ясно.

Картър изчаква за момент и поглежда през прозорчето на вратата към килията. Този тип изглежда точно така, както си е представял Привидението. Дребен. Незабележим. С вид на страхливец. Логично е мъжът, който убива жени в съня им, да е слаб както физически, така и психически.

Вратата зад него се отваря шумно и той се обръща. Влиза Мици Фалън, с коса като раздърпан захарен памук. Негримирана. Със зеници като главички на топлийки.

– Не казвай нищо – предупреждава тя. – Без язвителни шеги. Знам, че приличам на Джоан Ривърс с махмурлук. Трябва да си благодарен, че съм тук.

– Така е. Благодаря ти.

Тя се навежда и надниква през прозорчето. Поглежда изненадано Картър:

– Този мухльо ли е извършил всички тези убийства?

– Така изглежда. Отишъл на пропуска и издекламирал имената на всички жертви в хронологичен ред, включително Ким Бас.

– Кучи син! Как се казва?

– Избавителя.

– Боже! Откачалка. Вдигна ме от леглото и ме унижи публично заради негодник, който ще пледира невменяемост?

– Досега не съм срещал сериен убиец, когото мога да нарека нормален.

– Да, но малцина са тези, които наричат себе си Избавителя и се предават посреднощ.

Картър замълчава. Мици забелязва странно изражение на лицето му. Сякаш си е спомнил нещо важно, което е трябвало да направи. Изведнъж тя си дава сметка за важността на момента. Картър е на път да направи съдбовна крачка. Крачка, за която се готви от две години. Ако се справи добре, ще издейства смъртна присъда за мъжа от килията и кариерата му ще продължи в постоянен неукротим възход. Ако сбърка и лудият, представящ се като Избавителя, се измъкне по члена за невменяемост, цялата му слава безцеремонно ще отиде на боклука.

– Какво ще кажеш да вземем по едно кафе? – неочаквано предлага Картър. – Може и да закусим нещо.

– Какво? – не може да повярва на ушите си тя.

Той се усмихва:

– Току-що реших, че не съм готов за този разпит. – Посочва килията. – Той вече се показа. Какво ще направи сега? Ще се прибере вкъщи, сякаш нищо не се е случило? Ако го направи, поне ще знаем къде живее Избавителя. Не, преди да влезем и да повдигнем обвинения, искам да знам кой е той, как разсъждава и какво го е направило такъв, какъвто е. Е, отиваме ли за кафе?

144

ФРАНЦИЯ

Едуар и едрият възрастен собственик на ресторанта явно се познават отдавна.

След серия прегръдки, усмивки и ръкостискания, тримата се настаняват на една маса и оберкелнерът им донася менютата. Стомахът на Ник обаче, макар и празен, е стегнат от безпокойство. Това отбиване за обяд е лудост. Сам не може да повярва, че се съгласи. Поне възрастният учен и жена му изглеждат спокойни. Може би похапване за един час е за предпочитане пред инфаркт някъде по пътя.

– Казах на Жан-Пол, че бързаме – обяснява Едуар. – Обеща да получим два от най-вкусните му специалитета до по-малко от половин час.

Собственикът удържа на думата си. Шотландската сьомга в сос терияки е най-вкусната риба, която полицаят е опитвал, а равиолите де Роман17 с емулсия от домашен гъши дроб биха разколебали и най-заклетия вегетарианец.

Едуар Брусар оставя тлъст бакшиш и след още прегръдки и сбогуване тримата отново излизат под яркото слънце. Собственикът дава на Едуар ключовете и му казва, че колата е паркирана на пет метра от заведението, точно зад ъгъла, на улица „Бувери“. Изпраща ги до пресечката, следват още прегръдки.

Ник не спира да се оглежда и държи ръката си на сантиметри от беретата на Гория.

– Имате ли нещо против? – Брусар му подава ключовете. – Бихте ли покарали един час. – Потупва се по корема. – Май малко прекалих с яденето и виното.

Полицейският инстинкт на Ник го подтиква да каже „не“. С една ръка на кормилото и една на пистолета не можеш да се отбраняваш качествено, но пък вероятно е по-безопасно от това да те вози някой пиян.

– Добре – отговаря той, – но ще трябва да ме упътвате.