Чтение онлайн

И когато свърши, беше ред на Виктория да каже „Уау!“.

Кргато наближиха кораловите стъпала, които водеха към входната врата на „Каса дел Сол“, Стив попита:

— Какво правеше Бен Стъбс на лодката на баща ти?

По дяволите, не удържа на обещанието си, че ще остави тя да води!

— Това е дълга история — отвърна Джуниър.

— Има ли нещо общо с Океания? — попита Виктория в опит да се възползва от инерцията на Стив.

— Океания е в основата на всичко — весело се съгласи Джуниър. — Ако татко не ви е обяснил, Океания трябваше да бъде плуващ хотел.

— Не е ли това голям круизър? — попита Стив.

— Повярвай ми, няма нищо общо.

— Къде щеше да бъде построен този хотел? — Виктория изстреля въпроса преди Стив да успее да реагира.

— В Мексиканския залив. На четири мили западно от Бока Чика.

Докато Виктория и Стив се опитваха да си представят точното му местоположение, Боби направо изпищя:

— Това е морско светилище. Има огромен коралов риф и гъмжи от тропически рибки.

— Точно така — намеси се Стив. — Защитено от закона. Как можете да строите там?

— Именно затова Стъбс беше толкова важен. Той беше човекът от Агенцията за защита на околната среда, който можеше да каже „да“ или „не“.

— Кое от двете каза? — попита Виктория.

— Разреши. Вече беше подготвил черновата на доклада си. Въпреки всички предохранителни мерки за защита на рифа. Стъбс беше съгласен. Трябваше само да говори с вас да оформите правно документацията.

— Значи баща ти не е имал мотив да го нарани? — попита Виктория, когато спряха за малко на последното стъпало.

— Тъкмо обратното — отвърна Джуниър. — Стъбс беше страшно важен за одобряването на проекта. Този, който го е убил, е искал да спре Океания.

— Баща ти каза ли ти какво се е случило на лодката? — попита Стив.

— Само че е слязъл по стълбата, видял Стъбс с харпуна в гърдите, опитал се да се върне на мостика и после незнайно защо е загубил съзнание. Бил се освестил чак когато се разбили на брега.

Същото, което каза и на нас, помисли си Виктория.

— Ами всичките пари на лодката?

— Баща ми си е такъв. Обича усещането да има много пари в брой.

— Парите бяха в непромокаеми торби — обади се Стив. — Защо?

Джуниър повдигна рамене.

— На лодка са, има смисъл, нали?

— Всъщност има доста неща, които нямат смисъл. Стотина хиляди долара на лодката. Четирийсет хиляди в хотелската стая на Стъбс. Харпун в гърдите на Стъбс.

— Трябва да ви кажа нещо — каза Джуниър. — Нещо, за което ужасно съжалявам.

— Какво? — попита Виктория.

— В известен смисъл аз съм виновен за смъртта на Стъбс.

— Как? — попитаха двамата едновременно.

— Харпунът беше мой.

Законите на Соломон

4.

Може да пробуташ една небивалица на съдебните заседатели. Втора обаче със сигурност няма да мине, а третата праща клиента ти право в затвора.

Целувачи на корали

10

— Има нещо, което трябва да ви покажа в и което обяснява много неща — каза Джуниър.

— Харпунът. — Стив опита да се върне отново на темата. — Как ще го обясниш?

— Без проблем. Но има много други неща, освен харпуна.

И той ги поведе през фоайето на къщата, цялото покрито с каменни плочи и богата дървена ламперия. На едната стена имаше картини в ярки цветове, вероятно от Хаити. На другата бяха окачени зейнали риби, включително и най-големият морски костур, който Стив някога беше виждал. Надут и лъскав, целият на жълти райета, най-малко метър и осемдесет на дължина. До дебелака имаше още по-впечатляващ екземпляр, тарпон с гигантска челюст, който — според месинговата табела отдолу — тежеше 130 килограма и беше уловен от Хал Грифин близо до Куба. Яка борба е паднала, помисли си Стив, като прочете надписа: Победител в Международния турнир по риболов „Ърнест Хемингуей“. За миг Стив се почуди дали собственикът на „Фарс мажор“ някога се беше задоволявал с второто място.

— Имам голяма колекция от харпуни — каза Джуниър. — „Екскалибур“, „Рино“, „Бьохат“ плюс някои класически ръчно направени от махагон и тиково дърво от петнайсети и шестнайсети век. И сам си правя. Направих един, с който можеш да забодеш петстотинкилограмова риба тон.

Това, което Стив наистина искаше да разбере, беше кой е забол 70-килограмовия човек, заслужил висока оценка за вярната си служба към обществото.

— Къде държеше харпуна, с който беше прострелян Стъбс? — попита го Стив.

— В една от кабините на „Форс мажор“. Стрелях по омари с него.

— Незаконно е да се стреля по омари — каза Стив и се замисли дали да не извърши граждански арест.

— Във Флорида може би, но не и на Бахамите.

_Е, кой наниза Стъбс, плувецо? Това си е незаконно навсякъде._

Влязоха в просторна всекидневна, с извити като купол стени, висока колкото два етажа. Прозорците гледаха към залива, където палмите развяваха листа от океанския бриз. Беше облицована с ръчно обработено дърво. Кленов под, греди от секвоя, черешова ламперия. На Стив му заприлича на кабина от луксозна яхта.

— Баща ти знаел ли е къде си държал харпуна?

Джуниър повдигна рамене и раменните му мускули се нагънаха, сякаш някой го беше мушнал с остен.

— Харпунът беше заедно с други риболовни такъми. Сигурен съм, че го е виждал, но се съмнявам, че е знаел дори как се зарежда.

— Но ти знаеш как.

— Разбира се.

— Интересно. Много интересно. — Стив опита да си придаде дълбокомислен вид, но прозвуча като надут кретен дори и в собствените си уши.

— Голяма работа! И какво от това? — попита Джуниър.

Голямата работа беше, помисли си Стив, че му се искаше да постави оръжието, с което беше извършено убийството, в ръцете на някой друг, а не на клиента си. Дори и ако ръцете бяха на Зоро от маскарада на Бъни Флагър, колкото и да беше гадно.

— Да, Стивън — Виктория произнесе името му така, сякаш ставаше дума за стрептококи. — Какво от това?

Беше бясна, Стив го знаеше. Беше й обещал да остави тя да води, дори си го мислеше сериозно. Но щом пристигнаха, щом играта започна, просто не можеше да се отдръпне.