Чтение онлайн

Изкачи се по стъпалата с разтуптяно сърце и се зачуди как ли би реагирала Франи, когато научи за тази част от времето му за разпускане. През осветения прозорец видя Нанси — правеше нещо в кухнята. На верандата спря и се ослуша. Не се чуваха гласове. Ако Фил си беше у дома, щеше да се наложи да действа грубо или поне да се опита.

Позвъни.

Крушката над главата му светна и Нанси се появи на прага.

— Здравейте — поздрави го тя и се огледа — зад гърба му, нататък по улицата.

— Фил у дома ли си е?

Тя поклати глава.

— Повикаха го по работа.

Харди отново се стъписа от факта, колко млада изглежда — Дженифър бе взела нейната фигура. Тъкмо тя й беше помогнала да намери двамата си съпрузи… значи може би красотата не беше чак такава благодат…

— Дойдох, за да ви помоля да дойдете в съда и да свидетелствате. За дъщеря си.

— Да свидетелствам? Какво искате да кажа?

— Колко я обичате.

Нанси преглътна мъчително.

— Аз наистина я обичам.

— Зная. Искам да го кажете на съдебните заседатели.

— Защо?

— Защото това може да помогне да спасим живота й. Защото е нещо човешко, нещо, което може да се види и почувства.

В очите й се появи тревога, както нерядко в очите на дъщеря й. Харди си помисли, че гледат така, когато очакват някой да ги удари за нещо, което са направили.

— Имам нужда от това, Нанси — продължи да настоява той. — Дженифър има нужда от това. Прокурорът се мъчи да я изкара по-черна от дявола.

— Знам. Гледах по телевизията. — Пак погледна към улицата. Мълчеше.

— Какво има?

— Безпокоя се заради него. — Харди почувства как по гърба му полазват тръпки.

— Не е възможно Фил да не иска дъщеря му да остане жива, Нанси. Не мога да повярвам такова нещо.

— Всичко това… Той е бесен. Бесен е, че всички знаят какво става с Дженифър и го гледат особено.

— Безпокои се как хората гледат на _него_!?

— Не само се безпокои. Казах ви, бесен е. Казва, че предпочитал да не се била раждала. Не ми позволява дори да мисля за нея, не да говоря.

— Нанси, а как ще се почувства, ако я екзекутират? Как ще се почувствате вие самата?

Умолителният поглед в очите й беше повече от красноречив… не ме питайте това… Тази жена обичаше дъщеря си и се страхуваше от мъжа си. Харди би могъл да се обзаложи, че в този момент тя най-много желаеше той да си тръгне.

Но Харди не беше дошъл, за да си тръгва толкова бързо. Извади призовката.

— Нанси, това е призовката за съда. Имам нужда от помощта ви. Някой трябва да каже пред всички, че Дженифър е обичала сина си, че тя не е безполезен човек, че си струва да живее. Съдебните заседатели трябва да видят, че някой се нуждае от нея. — Нанси притисна призовката към гърдите си. — Нанси, на колко години сте — попита Харди неочаквано.

Тя се опита да се усмихне, но не се получи.

— Четирийсет и осем.

— Още не е късно.

Нанси стисна призовката в юмрук и въздъхна почти разтреперана.

— Боя се, че е.

Телефонът иззвъня посред нощ. Фримън.

— Още ли не си разбрал? Никой ли не ти се е обадил?

Харди премигна и се опита да фокусира часовника — четири и половина.

— Не, Дейвид, никой не ми се е обаждал.

— Е, обадиха се на мен. Майката на Дженифър току-що се е опитала да убие мъжа си.

45

И двамата бяха в болницата „Шрайнърс“ — Фил в операционната на интензивното отделение, а Нанси в отделна стая, под охрана. Харди отиде там преди шест, преди да изгрее слънцето, преди всякакви други адвокати или репортери.

— Тя ще се оправи. За него не знам.

Инспекторът, Шон Маниън, бе прекарал безсънна нощ. Работеше в участъка до „Шамрок“ и се познаваше с Харди. Двамата се разбираха. Намираха се в коридора пред стаята на Нанси. Бяха й дали успокоителни и известно време нямаше да е в състояние да разговаря с никого.

— Какво се е случило?

Маниън беше здрав и набит, малко по-нисък от Харди, със сипаничаво лице, цепната брадичка и монашески бретон. Говореше бързо, вечно прегърбен, с ръце в джобовете и дъвка в устата.

— Този тип за пореден път се опитал да я пребие и на нея й се е видяло прекалено, предполагам. Грабнала някакъв нож и го наръгала. Четири пъти, ако не греша. Не. Пет.

— Зле ли е?

— Три от раните са по ръцете, но има и две в корема. Възможно е да е улучила и сърцето. Последния път, когато проверих, още не бяха сигурни. Тя ни се обади. Веднага.

— Ще я обвините ли?

Маниън продължи да дъвче замислено.

— Не знам. Питай в прокуратурата, но се съмнявам. В какво?

— Опит за убийство, например.

Маниън изсумтя.

— Не може. Било е самозащита. Трябва да видиш как изглежда тя самата. Кучият син направо трябва да умре. Ако оживее и някой бъде прибран на топло, ще е той.

— Шон, ти ли се обади на Дейвид Фримън?

— На кого?

— Няма значение. Може би го е направила тя, преди да стигнете до тях. — Харди махна с ръка към стаята. — В безсъзнание ли е?

Маниън кимна.

— Спи. Ела пак към обяд, ако искаш да говориш с нея.

— Не мога. Имам дело — отвърна Харди.

— Късметлия. — Инспекторът разпери ръце. — Е, все едно. Довечера още ще е тук, сигурен съм. В това състояние няма да отиде никъде.

— Толкова ли е зле?

Маниън кимна.

— Доста зле. Но все пак е жива. Имала е късмет.

Харди знаеше, че той е причината. Ако не му бе хрумнала тази идея, ако не бе отишъл при Нанси с призовката, ако не се бе опитал да я убеди да свидетелства… Фил явно бе разбрал и сега двамата бяха в болницата.

През нощта не беше спал и би трябвало да се чувства уморен, но когато влезе в малката стаичка за разпити на седмия етаж малко след осем часа, все още чувстваше притока на адреналин в организма си. Все едно, че беше изпил литър еспресо.

Дженифър все още не се бе облякла за съда. Доведоха я с червените затворнически дрехи.

— Е, какъв е днешният ти съвет? — попита тя. Държеше се, сякаш бе загубила надеждата си в него.

Каза й.

Стоеше в обичайната си поза — с кръстосани на гърдите ръце, облегната на вратата. Преди Харди да успее да довърши, тя се отпусна на стола, потресена.