Чтение онлайн

Обяснението беше добро, но не даваше отговор на един въпрос — защо иракските власти се опитваха така отчаяно да покрият и заличат всичко.

Едва вечерта на двайсет и четвърти Саймън Паксман, който се обаждаше от телефонна кабина, звънна на д-р Тери Мартин у дома.

— Какво ще кажеш за още една вечеря в индийски ресторант?

— Тази вечер не мога — отвърна Мартин! — Стягам си багажа.

Не спомена, че Хилари се е върнал и също иска да прекара вечерта със своя приятел.

— Къде отиваш? — попита Паксман.

— Америка — рече Мартин, — поканен съм да изнеса лекция за Абасидския халифат. Доста ласкателна покана. Изглежда им харесва проучването на законовата структура на Третия халифат. Извинявай.

— Просто има още нещо, което дойде от юг. Още една загадка, която никой не може да обясни. Но тя не е свързана с нюанси в арабския език, техническа е. Все пак…

— За какво става дума?

— Една снимка. Извадих копие.

Мартин се поколеба.

— Още една носена от вятъра сламка ли? — попита той. — Добре, в същия ресторант. В осем.

— Сигурно е точно това — рече Паксман, — само още една сламка.

Глава 17

На следващия ден, малко след три следобед, Тери Мартин кацна на международното летище в Сан Франциско, където го посрещна неговият общителен и гостоприемен домакин професор Пол Масловски, облечен в академичната униформа на американските преподаватели — сако от туид, с кожени кръпки на лактите, — и отведнъж се почувства обгърнат в топлата прегръдка на американското гостоприемство.

— Двамата с Бети сметнахме, че хотелът ще е някак безличен, и се питаме дали не би предпочел да се настаниш у нас? — попита го Масловски в колата на път към града.

— Благодаря, това е чудесно — отвърна искрено Мартин.

— Студентите очакват с нетърпение да те чуят, Тери. Разбира се, не сме много хора, нашата арабска катедра положително е по-малка от вашата в Лондон, но хората са истински ентусиасти.

— Чудесно. И аз с нетърпение очаквам да се срещна с тях.

Двамата се разприказваха оживено за общата си страст — Средновековна Месопотамия, докато стигнаха до дървената къща на професор Масловски в крайградския жилищен комплекс Менло Парк.

Там се запозна с Бети, съпругата на Пол, и се настани в топлата и удобна стая за гости. Погледна часовника си — пет без четвърт. Слезе долу и попита:

— Мога ли да се обадя по телефона?

— Естествено — отвърна Масловски. — У вас ли искаш да позвъниш?

— Не, тук. Имаш ли указател?

Професорът му даде указателя и излезе. Намери номера на Ливърмор. Националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“ в околия Алмеда. Успя да ги хване навреме. Когато отсреща отговориха, той попита:

— Бихте ли ме свързали с Отдел „Z“? — Произнесе го като англичанин — „Зед“.

— Кой? — попита телефонистката.

— Отдел „Зи“ — поправи се Мартин. — Кабинета на директора.

— Изчакайте, ако обичате.

Обади се друг женски глас:

— Кабинетът на директора, какво обичате?

Вероятно британското произношение помогна. Тери обясни, че се обажда д-р Мартин, преподавател от Англия, пристигнал за малко в Калифорния, и ще се радва, ако може да разговаря с директора. Сега вече се обади мъжки глас.

— Доктор Мартин?

— Да.

— Аз съм Джим Джейкъбс, заместник-директор. С какво мога да ви бъда полезен?

— Вижте, разбирам, че е съвсем неочаквано, но съм тук на кратко посещение, ще изнасям лекция във факултета по близкоизточни науки в Бъркли. Сетне трябва да отлетя обратно. Всъщност въпросът е дали бих могъл да дойда в Ливърмор и да се срещна с вас?

Усети, че онзи отсреща се озадачи.

— Бихте ли ми казали за какво става дума, доктор Мартин?

— Да, но няма да е лесно. Член съм на британската част на комитета „Медуза“. Това говори ли ви нещо?

— Разбира се. Днес вече приключваме. Ще ви бъде ли удобно утре?

— Идеално. Имам лекция следобеда. Може ли да се видим сутринта?

— Какво ще кажете за десет часа?

Уговориха се. Мартин ловко избегна да спомене, че всъщност той не е ядрен физик, а арабист. Нямаше нужда да усложнява нещата.

Тази нощ, на другия край на света, във Виена, Карим спа с Едит Харденберг. Прелъсти я много сръчно, без да бърза. Всичко следваше естествения ход на нещата — първо концерт, после вечеря навън. Докато пътуваха в колата й от центъра на града до апартамента й в Гринцинг, Едит продължаваше да се залъгва, че става дума за едно кафе и целувка за лека нощ.

Когато я взе в обятията си и нежно, но настойчиво я целуна, тя му позволи; предишното й решение да протестира сякаш се изпари.

Когато я вдигна на ръце и я понесе към малката й спалня тя склони глава на рамото му и се отпусна. Почти не усети как строгата й рокля се плъзна на земята. Ръцете му бяха сръчни — нещо, с което Хорст не можеше да се похвали. Нямаше бутане, блъскане, нито заяждане на ципове и копчета.

Все още беше по комбинезон, когато се пъхна при нея, под големия виенски пухен юрган и топлината на стегнатото му младо тяло идваше като от голяма електрическа завивка в студената зимна нощ.

Не знаеше какво да прави, затова стисна очи и си рече: да става каквото ще. Бе обзета от необикновени, страшни и греховни усещания, събудени от ласките на неговите устни и нежните търсещи пръсти. Хорст никога не беше правил така.

Когато устните му се откъснаха от нейните и от гърдите й и потърсиха други лоши, забранени места, които майка й неизменно наричаше „там долу“, започна да изпада в паника.

Опита се да го бутне, протестирайки вяло. Знаеше, че всичко това е непристойно, но младият мъж беше упорит като невръстен шпаньол, попаднал на застрелян пъдпъдък.

Той не обърна внимание на нейното непрестанно: „Nein, Karim, das sollst du nicht“*, после вълните се сляха в прилив и тя се почувства като малка лодка в подлудял океан, докато и последната огромна вълна не се стовари върху нея и тя се удави в непознато за нея усещане.

[* „Не, Карим. Така не бива“ (нем.). — Б.пр.]

Притисна лицето му към малките си, невзрачни гърди и го приласка мълчаливо.

Тази нощ той я люби два пъти — малко след полунощ и преди зазоряване — и всеки път беше толкова нежен и силен, че сдържаната й дотогава обич се изля като порой, за да се срещне с неговата. След втория път си позволи да прокара ръце по тялото му, докато той спеше, учудвайки се на блясъка на кожата и любовта, която изпитваше към всеки сантиметър от нея.