Чтение онлайн

След десет минути вече разговаряха по същество. Ирак.

— Нека ти кажа, Чип. Смятам, че действате съвършено правилно — рече Дрор и доля чашата на посетителя си с кафе, което щеше да го държи буден в продължение на дни. Угаси третата си цигара в голям стъклен пепелник.

— Ако се наложи да се бием — рече Барбър, — ако той не напусне Кувейт и ние трябва да се намесим, ще започнем с въздушни удари.

— Разбира се.

— И ще се прицелим в оръжията му за масово унищожение. Това е и във ваш интерес, Коби. Имаме нужда от малко съдействие в това отношение.

— Чип, следим тези оръжия от години. По дяволите, неведнъж сме ви предупреждавали. За кого смяташ, че е този отровен газ, тези бомби с разни бактерии и чуми? За нас, разбира се. Предупреждавахме, предупреждавахме, но никой не ни обръщаше внимание. Преди девет години взривихме ядрените му генератори в Озирак, върнахме го десет години назад в усилията му да има бомба и тогава светът ни осъди. Америка също.

— Това беше само от благоприличие. И двамата го знаем.

— Добре, но сега, когато става дума за живота на американци, вече не е от благоприличие. Истински американци могат да загинат.

— Коби, не започвай пак с твоята параноя.

— Глупости! Виж, на нас ни изнася да вдигнете във въздуха всичките му заводи за отровен газ, лабораториите му за бактерии и изследователските му центрове за атомната бомба. Това съвсем ни изнася. На всичкото отгоре трябва да стоим настрана, защото сега Чичо Сам има арабски съюзници. Някой да се оплаква? Най-малкото Израел. Предали сме ви всичко, с което разполагаме относно неговите програми за тайни оръжия. Всичко, което имаме. Нищо не сме скрили.

— Нуждаем се от още, Коби. Добре, може би бяхме позабравили Ирак през последните няколко години. Заети бяхме със студената война. Но сега Ирак е на дневен ред, а на нас не ни достигат сведения. Имаме нужда от информация, не от уличен боклук, а от истински, висококачествен фактически материал. Затова направо те питам: имаш ли източник, който да работи за теб в йерархията на иракския режим? Въпроси колкото щеш, трябват ни отговори. Ще си платим, знаем правилата.

За известно време се възцари мълчание. Коби Дрор разглеждаше върха на цигарата си. Двамата други старши офицери не смееха да вдигнат очи от масата.

— Чип — отрони Дрор бавно, — давам ти думата си. Ако имахме някакъв агент на високо място в Багдад, щях да ти кажа. Щях всичко да ти дам. Повярвай ми, нямам.

Генерал Дрор щеше да обяснява по-късно на своя министър-председател, побеснелия Ицхак Шамир, че когато е казал това, не е излъгал. Но той наистина би трябвало да спомене за Йерихон.

Глава 6

Майк Мартин пръв видя младежа, иначе момчето щеше да загине. Шофираше своя очукан, изпоцапан и ръждясал пикап, пълен догоре с дини, когато зърна завитата с бял лен глава да се показва и скрива зад купчина камъни край пътя. Видя и крайчеца на пушката, която момчето държеше, преди да изчезне зад камъните.

Пикапът вършеше добра работа. Беше го купил в сегашния му вид, защото съвсем правилно предположи, че рано или късно иракските войници ще започнат да конфискуват лъскавите коли за своя употреба.

Погледна в огледалото за обратно виждане, натисна спирачката и се отклони от пътя за Джара. Зад него идваше камион, пълен с войници на Народната армия.

Кувейтският младеж са целеше в камиона, опитвайки се да задържи на мушка бързо движещото се превозно средство, когато една здрава ръка му запуши устата, а друга дръпна пушката от ръцете му.

— Предполагам, че не държиш да умреш точно днес, нали така? — изръмжа някакъв глас в ухото му. Камионът отмина, а и без това изплашеното момче вече трепереше от ужас.

Когато камионът се скри, ръката, която бе запушила устата му, се дръпна. То се освободи и се претърколи на гръб. Над него се бе привел висок, брадат, свиреп на вид бедуин.

— Кой си ти? — прошепна то.

— Човек, който знае, че няма смисъл да убиеш един иракски войник, когато има още двайсет в същия камион. Къде е колата, с която щеше да избягаш?

— Оттатък — отвърна момчето, което нямаше повече от двайсет години и, изглежда, правеше всичко възможно да си пусне брада. Ставаше дума за мотор, паркиран на около двайсет метра край някакви дървета. Бедуинът въздъхна. Остави пушката, стар Ли Енфилд 303, който момчето навярно бе купило от антикварен магазин, и го поведе към своя пикап. Сетне докара мотора и го метна върху товара си. Няколко дини се спукаха.

— Качвай се — подкани го той. Отидоха до едно тихо местенце близо до пристанището Шуваих и спряха.

— Какво си въобразяваше, че ще направиш? — попита бедуинът.

Момчето се загледа през изцапаното от насекоми предно стъкло. Очите му бяха влажни, а устните му трепереха.

— Изнасилиха сестра ми. Медицинска сестра… в болницата „Ал Адан“. Били са четирима. Свършено е с нея.

Бедуинът кимна.

— Много такива неща ще има — каза той. — Значи искаш да убиваш иракчани, така ли?

— Да, колкото се може повече. Преди да умра и аз.

— Работата е да не умреш. Ако си мераклия, мога да те понауча туй-онуй. Инак и един ден няма да издържиш.

Момчето изсумтя презрително.

— Бедуините не се бият.

— Да си чувал за Арабския легион? — Момчето мълчеше. — А преди това за принц Фейсал и за Арабското въстание? Всички са били бедуини. Има ли и други като теб?

Момчето се оказа студент по право, който следвал в Кувейтския университет преди нахлуването.

— Петима сме. Всички искаме едно. На мен се падна пръв да опитам.

— Запомни този адрес — каза бедуинът и му го продиктува — ставаше дума за вила на една странична улица в Ярмък. Момчето го повтори два пъти погрешно, но на третия път беше вярно. После Мартин го накара да го каже двайсет пъти.

— Тази вечер в седем. Ще бъде тъмно. Но полицейският час не започва преди десет. Елате поотделно. Паркирайте най-малко на двеста метра оттам, сетне елате пеша. Влезте на интервали от по две минути. Външната врата и вратата на къщата ще бъдат отворени.

Проследи с поглед момчето, докато то се отдалечаваше с мотора си, и въздъхна. Съвсем неподготвено, но засега разполагаше само с него.

Младежите дойдоха навреме. Той лежеше на един плосък покрив от другата страна на улицата и ги наблюдаваше. Бяха неспокойни и неуверени, поглеждаха през рамо, криеха се във входове, сетне отново се появяваха. Прекалено много филми с Хъмфри Богарт, помисли си той. Когато всички се събраха, той изчака още десет минути. Не се появи никой от иракските служби за сигурност. Смъкна се от покрива, пресече улицата и влезе в къщата откъм задния двор. Седяха в хола на светнати лампи, без да пуснат пердетата. Четирима младежи и една девойка, мургава и много екзалтирана.